— Познавате ли я? — попита един дрезгав ироничен глас. До него стоеше сър Евелин Дауншайър, приятен възрастен господин, познат на баща му. — Всички мъже имат такова изражение, виждайки я за първи път. Напомня ми на маркизата на Салисбъри в добрите й времена. Чудесна жена.
Алекс отклони поглед от странното същество.
— Не виждам нищо за възхищение — отговори студено.
Дауншайър се засмя, показвайки изкуствената си челюст.
— Ако бях по-млад, бих опитал да я съблазня — каза. — Бих го направил и сега. Тя е последния екземпляр от рядка порода, да знаеш.
— И каква й е породата?
— По мое време имаше много като нея. — Усмивката му беше като на експерт. — Трябваше да си много ловък и интелигентен, за да ги опитомиш…
Алекс върна погледа си на жената. Лицето й бе деликатно, бледо и перфектно, а очите — тъмни и страстни.
— Коя е? — попита като в сън.
Като не получи отговор, се обърна и установи, че Дауншайър е изчезнал.
Лили скочи от каретата и се насочи към централния вход на къщата си на Гросвенър Скуеър. Никога не се бе чувствала толкова неудобно.
— Пада ми се — порица се сама, докато качваше стълбите. Бъртън, икономът, я наблюдаваше от вратата. — Извърших голяма глупост. В Темза се изливат всички мизерии на Лондон и поради това не е препоръчително място за къпане.
Дрехите й издаваха ужасна миризма, а обувките й жвакаха при всяка крачка. Той смръщи вежди при вида й, което бе нещо необичайно за него. Обикновено толерираше приумиците й, без това да се отрази ни най-малко на лицето му.
През последните две години Бъртън бе доминиращата фигура в къщата, като определяше правилата на играта както за персонала, така и за гостите. Когато имаха посещения, учтивите му маниери убеждаваха всеки, че Лили е изключителна личност. Не обръщаше внимание на странностите и лудориите й, като че ли не съществуваха, и я смяташе за безпогрешна дама, въпреки че тя рядко се държеше като такава. Лили бе убедена, че дори слугите й нямаше да я уважават, ако не беше той. Бе едър и силен, с добре оформена сива брада. Не съществуваше друг иконом в цяла Англия, който така добре да съчетава арогантност и почтителност като него.
— Госпожице, добре ли прекарахте на празненството?
— Върховно — опита се да изглежда весела. Подаде му една топка мокро кадифе, украсена с розово перо, която той взе, дори без да премигне. — Шапката ми — обясни тя и влезе в къщата, оставяйки след себе си мокра диря.
— Госпожице Лоусън, имате посетител, който ви очаква в салона. Господин Стамфорд.
— Закари е тук? — Изглеждаше очарована.
Закари Стамфорд бе интелигентен и чувствителен младеж, неин приятел от дълго време. Бе влюбен в по-малката й сестра Пенелопе. За нещастие, бе само трети син на графа на Хертфорд и това означаваше, че никога няма да има титлите и богатството, необходими да задоволят амбициозните планове на семейство Лоусън. И тъй като бе ясно, че сестра й никога няма да се ожени, всичките мечти за социално издигане бяха насочени към Пенелопе. На Лили не й харесваше, че разиграваха като разменна монета щастието на по-малката й сестра. Бяха я сгодили за лорд Рейфорд, граф Уолвертън, дори без да го познава. Закари би трябвало да страда от това.
— От колко време е тук? — попита Лили.
— Около три часа, госпожице, — отвърна Бъртън. — Каза, че се касае за нещо спешно и ще ви изчака на всяка цена.
Любопитството й се засили. Погледна към затворената врата на салона.
— Спешно? Ще го видя веднага. Поканете го в салона ми на горния етаж. Трябва да сваля тези мокри дрехи.
Бъртън кимна с глава, а по лицето му не можеше да се прочете нищо. Салонът горе бе в съседство със спалнята на Лили и бе предназначен само за много близки приятели. Много малко бяха хората, които го бяха посещавали, въпреки големия брой желаещи.
— Да, госпожице Лоусън.
Чакането не се стори тежко на Закари. Въпреки нервността си, трябваше да признае, че има нещо на „Гросвенър Скуеър“ 38, което караше всеки мъж да се чувства удобно. Може би играта на цветовете.