— Такива наказания се налагат на всички непокорни ученици — сухо каза Торнуейт.
Вътрешно Алекс хвърляше искри.
— Покажи ми — каза на Хенри.
Брат му поклати засрамено глава.
— Алекс…
— Покажи ми — настоя.
Хенри въздъхна.
— Защо не? На директора вече му е писнало от гледката.
Обърна се, освободи се от сакото и свали малко надолу панталоните си.
На Алекс му спря дъха, като видя какво са сторили на брат му. Както гърба, така и задните му част бяха нашарени със синини, одрасквания и подутини. Нима някой считаше това за нормално и необходимо? Причината за тези белези не идваше от дисциплината, а от един мъж, който се наслаждаваше на перверзното удоволствие да причинява болка. Опитвайки се да укроти гнева си, вдигна трепереща ръка и погали Хенри по врата. Не поглеждаше към Торнуейт, тъй като имаше желание да го убие. Хенри оправи дрехите си и се обърна. При вида на ледения поглед и червенината по лицето на брат си, отвори широко очи.
— Бе напълно справедливо — обяви доктор Торнуейт. — Наказанията са част от традицията на Уестфилд…
— Хенри — каза Алекс заеквайки. — Хенри, направиха ли ти нещо друго? Нараниха ли те по друг начин?
Детето го погледна неразбиращо.
— Не. Какво искаш да кажеш?
— Нищо. — Насочи се към вратата. — Излез — каза му спокойно. — Идвам веднага.
Хенри се подчини, без да бърза. Когато вратата се затвори след него, Алекс се насочи към Торнуейт, който инстинктивно направи крачка назад.
— Лорд Рейфорд, това е утвърден метод за възпитание на момчетата…
— Аз не го одобрявам! — Стисна го за реверите и го захвърли срещу стената.
— Ще накарам да ви арестуват — извика директорът. — Не можете…
— Какво не мога? Да ви убия, както ми се иска? Вероятно не. Но мога да стигна много близко. — Сграбчи го и го повдигна, така че само върховете на обувките му докосваха пода. Наслади се на хриповете, които излизаха от гърлото на директора. — Чудесно знам какво перверзно копеле сте. Избивате комплексите си с момчетата. Чувствате се могъщ като ги биете до кръв. Не заслужавате дори да се наричате мъж.
— Д-дисциплина… — успя да проговори Торнуейт.
— Ако у брат ми останат последици за цял живот от вашата така наречена дисциплина, или Хенри ми признае, че е търпял и друг вид насилие, съветвам ви да бягате, преди да се заема с вас.
Стисна гърлото му, като че ли беше глина за моделиране. Торнуейт се извиваше ужасен. Алекс изчака лицето му да посинее.
— Ще поставя портрета ви на стената в стаята на Хенри — изръмжа. — За спомен от дните му в Уестфилд. Мисля, че ще му хареса.
Внезапно го пусна и онзи падна по очи на пода. Дишаше тежко. Алекс отвори рязко вратата, така че тя остана да виси на едната си панта. Намери Хенри в коридора, прегърна го през раменете и двамата забързано напуснаха сградата.
— Защо не ми каза нищо? — попита.
Брат му подтичваше след него.
— Не знам.
Изведнъж в ушите на Алекс прозвучаха обвиненията на Лили, че е дистанциран, че няма чувства. Безпочвени ли бяха? Свъси замислено вежди.
— Мислеше, че няма да те разбера? Да те подкрепя? Трябваше да ми кажеш!
— Проклятие! — изруга Хенри през зъби. — Мислех, че нещата ще се оправят… или, че ще мога сам да се справя…
— С барут?
Момчето не отговори. Алекс въздъхна.
— Хенри, не искам да се оправяш сам. Все още не си на подходящата възраст и си под моя опека.
— Знам — звучеше обидено. — Но ти беше зает с други неща, като сватбата и…
— По дяволите, сватбата! Не я използвай като извинение.
— Какво искаш от мен? — попита разпалено момчето.
Алекс стисна зъби и се опита да се успокои.
— Искам да разбереш, че ако имаш проблеми, трябва да се обърнеш към мен. Каквито и да са проблемите. Никога няма да съм зает за теб.
Хенри кимна с глава.
— И сега какво ще правим?
— Отиваме си вкъщи, в Рейфорд Парк.
— Наистина ли? — Идеята накара момчето почти да се усмихне. — Нещата ми са още в пансиона…
— Нещо важно?
— Не, мисля, че не…
— Добре. Оставяме ги там.
— Трябва ли да се върна? — предпазливо попита Хенри.
— Не — отговори твърдо Алекс. — Ще наема частен учител. Можеш да учиш с момчетата от селото.