Хенри нададе вик на радост и хвърли във въздуха шапката си от Уестфилд. Тя падна някъде зад тях и там си остана.
— Шшт. Мисля, че идва. — Виждайки пристигащата карета, Лили избута Закари от залата за музика. Той, Лили, Тоти и Пенелопе бяха прекарали доста време там в пеене и свирене на пианото.
— Лили, обясни ми какво си планувала — каза Закари, когато влязоха в библиотеката.
— Смятам, че Алекс, след дългия ден в пътуване, ще иска да се освежи с едно питие в библиотеката. И трябва да ни види заедно. — Бутна го да седне върху едно канапе. После се настани в скута му и понеже той протестираше, запуши устата му с ръце. — Мирувай, Зак. Нищо не чувам. — Наклони глава и долови нечии тежки стъпки, придружени… Трябваше да е Уолвертън. Махна ръка от устата му и го прегърна през врата. — Целуни ме. И да изглежда истинско.
— Но, Лили, трябва ли да го правим? Чувствата ми към Пени…
— Няма значение — каза тя нетърпеливо.
— Но е необ…
— Направи го, по дяволите!
Зак се подчини.
Целувката беше като предишните, които бе пробвала, т.е. най-обикновена. Само Господ знаеше защо поетите се надпреварваха да възпяват нещо толкова неприятно като най-вълнуващото преживяване. Тя беше на едно мнение със Суифт, писателя, който казваше: „Кой е този луд, който е измислил целуването?“ Но тъй като влюбените явно се наслаждаваха на този вид занимание, на Уолвертън не му оставаше нищо друго, освен да помисли, че тя и Закари са влюбени.
Вратата на библиотеката се отвори. Лили галеше меката кестенява коса на Закари, като че напълно отдадена на страстната целувка. После рязко повдигна глава и погледна към вратата. Там стоеше Уолвертън в прашни и измачкани дрехи. По лицето му можеше да се прочете цяла поема. Лили нахално се усмихна.
— О, това е лорд Рейфорд, винаги така усмихнат. Както виждате, милорд, прекъснахте един доста интимен момент…
Замълча, като забеляза присъствието на някакво момче зад графа. То беше нисичко, русо, с наситено сини очи и лицето му изразяваше полуусмивка. Лили не бе предвидила възможността, че някой друг, освен Уолвертън, ще стане свидетел на целувката й със Закари. Усети, че се изчервява като домат.
— Госпожице Лоусън, — каза мрачно Алекс, — това е брат ми Хенри.
— Здравей, Хенри, — успя да произнесе тя.
Момчето видя тъжната й усмивка и я предизвика:
— Защо целуваше виконт Стамфорд, когато смяташ да се жениш за Алекс?
— О, аз съм другата госпожица Лоусън — отговори без желание. — Имаш предвид бедната ми… исках да кажа по-малката ми сестра. — Тогава си даде сметка, че все още седи в скута на Зак. Изправи се със скок и почти падна по очи. — Пени и мама са в залата за музика — обърна се към Алекс. — Пеят химни.
Графът кимна с глава.
— Ела, Хенри. Ще те представя на Пенелопе.
Момчето продължаваше да се взира в Лили, която оправяше роклята си.
— Защо косата ти е подстригана така? — попита.
Тя не можа да не се засмее на въпроса му.
— Така ми е по-удобно, не ми влиза в очите, когато съм на лов.
— Ти ходиш на лов? — Хенри я гледаше очарован. — Опасно е за жените, знаеш ли?
Лили, наясно, че Уолвертън не сваля очи от нея, се засмя подигравателно.
— Защо, Хенри? Брат ти ми каза същото, когато се запознахме. — Размениха си погледи. В крайчеца на устните на Алекс се появи една иронична усмивка. — Милорд, — продължи лукаво, — не се притеснявайте. Не мисля да давам лош пример на Хенри. По-опасна съм за големите мъже.
Алекс обърна очи.
— Вярвам ви, госпожице Лоусън. — И отведе Хенри, без повече забавяне.
Лили остана неподвижна. Чувстваше се смутена и сърцето й биеше неритмично. Да го види така изморен и разрошен, с ръка на рамото на брат си… всичко това я объркваше. Не беше от жените, които се разтапяха да угаждат на мъжете. И все пак, в този момент й се искаше да прокара пръсти през косата му, да направи лека вечеря, а той да й довери какво го тревожи.
— Лили, — обади се Закари, — мислиш ли, че Рейфорд повярва на целувката ни?
— Сигурно. Защо не?
— Нищо не му убягва.
— Вече започва да ми писва! Всички го надценявате — отговори тя.
Веднага съжали за думите си. Но образът, преминал току-що през главата й, я бе оставил учудена и разтревожена. Въображението й играеше лоша шега: прегръщаше Уолвертън, усещаше устните му върху своите, русата му коса под пръстите си. Само при мисълта й се обръщаше стомаха. Един единствен път бе лежала в обятията му — по време на лова у Мидълтън, когато падна от коня. Тогава се уплаши от силата на ръцете му и от онази необузданост, която се четеше по лицето му.