— Не, очевидно вие не я познавате, а и за мен грешите, ако си мислите, че ще повярвам на детската пиеска, която ми разигравате с госпожица Лоусън.
— Какво? Не разбирам.
— Вие не сте влюбен в Лили — каза Алекс с ирония. — Как може да бъдете? О, не казвам, че не ви харесва. Но също така се страхувате от нея.
— Страх? — Закари се изчерви. — От една жена, която не стига и до рамото ми?
— Да бъдем честни, Стамфорд. Вие сте свестен мъж, неспособен да нарани никого, защитаващ принципите си. За разлика от вас, Лили би направила всичко, за да постигне целите си. Всичко. Няма принципи, нито пък уважава околните. Ще сте луд, ако не ви всява страх. Може сега да сте й приятел, но после ще й станете роб. И не мислете, че ви обиждам. Симпатичен сте ми.
— По дяволите вашата симпатия! — избухна Закари.
— От друга страна, Пенелопе е мечтата на всеки мъж. Една девойка с външността и поведението на ангел. Вие сам признахте, че на времето сте бил влюбен в нея…
— Но вече не!
— Стамфорд, не умеете да лъжете. — Алекс угаси пурата си и се усмихна зловещо. — Забравете за Пенелопе. Нищо няма да попречи на сватбата ни. Съветвам ви да се насладите на първите балове за сезона… Ще може да намерите стотици като нея — приятни девойки, невинни, нетърпеливи да открият света и неговите изкушения. Която и да е от тях ще е в състояние да задоволи нуждите ви.
Закари скочи от стола си. Намираше се пред дилемата да моли, или да удуши Рейфорд.
— Същото ми каза и Лили веднъж. Явно нито един от двама ви не вижда каквото аз намирам у Пенелопе. Вярно е, че няма много силен характер, но не е празноглава кукла! Вие сте един егоистичен негодник, Рейфорд! За това, което казахте, трябва…
— Закари. — Това бе гласът на Лили. Стоеше на вратата спокойна, макар и със същия изморен вид като Алекс. — Не продължавай — каза му с очарователна усмивка. — Май е време да си вървиш. Аз ще се оправя.
— Искам сам да воювам битките си…
— Тази не, скъпи. — Показа му вратата с едно кимване на глава. — Зак, отивай. Веднага.
Той се приближи до нея и хвана ръцете й.
— Планът се провали — промърмори. — Трябва да се изправя срещу него, Лили. Трябва да приключа с това.
— Не — каза му тя. Повдигна се на пръсти, за да го прегърне и гальовно го погали по врата. — Имай ми доверие — прошепна в ухото му. — Заклевам ти се, че ще имаш Пенелопе. Но трябва да правиш, каквото ти казвам, скъпи. А сега си върви вкъщи.
— Как можа да го кажеш? — прошепна й той на свой ред. — Откъде си толкова сигурна? Загубени сме, Лили…
— Довери ми се — повтори тя и се отдръпна.
Закари се обърна да погледне Алекс, който седеше в креслото си като крал на трона си.
— Как се понасяте? — извика. — Не ви ли пука, че жената, за която скоро ще се ожените, обича друг?
— Говорите така, като че ли съм насочил пистолет към Пенелопе — подигра се Алекс. — Тя прие съвсем съзнателно и свободно.
— Каква ти свобода! Нямаше друг избор. Всичко се уреди без нейно…
— Закари, — прекъсна го Лили.
Младежът погледна обвинително двамата и излезе. След няколко минути се чуха копитата на коня му, галопиращ по павираната алея.
Бяха сами. Алекс не откъсваше поглед от нея. Забеляза с усмивка на задоволство, че и тя изглежда изцедена като него. Носеше дневен костюм с цвят на лавандула, който още повече подчертаваше бледността и сенките под очите. Устните й бяха червени и подути, свидетелство за бруталността му през изминалата нощ.
— Изглеждате зле — коментира сухо Алекс и си запали нова пура.
— Не по-зле от вас. Един пиян мъж винаги е неприятна гледка.
Лили се приближи до прозореца и го отвори, за да влезе чист въздух. Намръщи се при вида на изгарянията от пура върху коженото покритие на една масичка, произведение на изкуството, върху която бяха изрисувани любопитни книги в голям формат. Обърна се и откри, че Алекс я наблюдава с израз на предизвикателство и обвинение.
— Защо се наливате като свиня? — попита го тя. — Давите мъката си толкова време след загубата на Каролин? Или ревнувате, че Зак е много по-добър, отколкото вие някога ще бъдете?
— Вие сте виновна — изръмжа Алекс и запрати бутилката на пода. — Искам ви далеч оттук, далеч от живота ми, далеч от мен. До един час да сте си тръгнала. За Лондон, закъдето и да е.
Лили го погледна с презрение.
— Искате да ви падна в краката и да ви моля. „О, моля ви, милорд, разрешете ми да остана.“ Е, добре, няма да стане на твоето, Рейфорд! Не смятам нито да ви моля, нито да си тръгвам. Може би като изтрезнеете, ще можем да дискутираме мотивите ви, но дотогава…