— Лорд Рейфорд ми каза, че си тръгваш.
— Принудена съм.
— Очаквах го — каза тъжно той.
— Каза ли нещо в моя защита, татко? — Лили сбърчи чело. — Опита ли се да го убедиш да остана? Или се радваш, че си тръгвам?
— Имам доста книги за преглеждане — отговори Джордж объркан и посочи купчината пред себе си.
— Да, естествено — промърмори Лили. — Съжалявам.
Баща й завъртя леко стола, така че да може да я вижда по-добре. Изглеждаше притеснен.
— Не е нужно да се извиняваш, дъще. Вече не ме учудва нищо, което правиш. Не можеш да ме изненадаш. Никога не си ме разочаровала, защото и никога не съм очаквал нищо от теб.
Лили не знаеше какво точно търси там. Ако баща й не очакваше нищо от нея, още по-малко очакваше тя от него. Като малка често се опитваше да го провокира, като се криеше в кабинета му, заливаше го с въпроси, драскаше с перото му и обръщаше мастилницата…
Костваше й години да приеме факта, че той очевидно изобщо не се интересува от нея, нито от идеите й, въпросите, поведението, независимо дали е добро или лошо. В продължение на доста време Лили си мислеше, че й липсват качествата, които да накарат баща й да й обръща внимание. Преди да ги напусне, призна пред Тоти чувството си за вина, а тя успя да го разсее.
— Не, скъпа, винаги е бил такъв — обясни й спокойно. — Баща ти е затворен човек. Но не е жесток, Лили. Има толкова бащи, които бият децата си, за да ги слушат! Ти имаш късмет с такъв любезен баща като него.
В дълбините на душата си Лили смяташе неговото безразличие за също толкова жестоко като побоя. Но сега вече не чувстваше яд, само примирение и известна доза тъга. Опита да намери точните думи, за да изрази чувствата си.
— Съжалявам, че съм се държала безотговорно — каза. — Може би, ако бях момче, щяхме да се разбираме по-добре. Винаги съм била непокорна и съм вършила глупости. А също така и ужасни грешки. О, ако знаеше, щеше още повече да се срамуваш от мен. Но трябва да ме разбереш, татко. Трябваше от малка сама да си проправям пътя. Никога не ме наказа, нито ми се скара, с нищо не показа, че съществувам. Мама поне плачеше. — Прекара ръка през косата си и въздъхна. — Аз се нуждаех от помощ… Можеше на теб да се опра. Но ти — винаги с книгите и философските си трактати.
Джордж й хвърли поглед, пълен с неодобрение. Лили тъжно се усмихна.
— Само исках да ти кажа, че все още има значение за мен, въпреки всичко. Бих желала… бих желала и ти да изпитваш същото. — Застина в очакване, с поглед към баща си, сключила ръце. Тишина. — Извини ме. Кажи на мама и Пенелопе, че ги обичам. Сбогом, татко. — Рязко се обърна и излезе.
Слезе по величественото стълбище, като се опитваше да успокои емоциите си. Тъжно си каза, че никога повече няма да се върне в Рейфорд Парк. С изненада откри, че харесва достолепното спокойствие на имението и класическия му стил. Жалко. Ако не беше отвратителния характер на Уолвертън, можеше да се наслаждава на престоя си тук.
Кимна за сбогом на иконома и две от камериерките, и се насочи към каретата. Сложи ръка на очите си, за да се предпази от слънцето и видя една самотна фигура да се приближава откъм алеята. Разпозна Хенри, който бе прекарал сутринта в компанията на няколко приятели от селото. Държеше пръчка в ръка и я размахваше срещу въображаем противник.
— Слава на Бога — каза си Лили с облекчение.
Направи му знак да побърза и скоро момчето се озова пред нея. Нежно отмахна няколко къдрици от челото му.
— Страхувах се, че няма да се върнеш навреме — каза.
— Какво става? — Хвърли един поглед към каретата с багажа. — Навреме за какво?
— За сбогуване. — Тъжно му се усмихна. — Брат ти и аз поспорихме и трябва да си тръгна.
— Спорихте? И защо?
— Тръгвам за Лондон — каза Лили, като пренебрегна въпроса. — Съжалявам, че не успях да ти покажа всичките си номера с картите, приятелю. Добре, може пътищата ни да се пресекат отново някой ден. — Сви рамене. — Може би дори в Крейвън’с. Прекарвам там много време, нали знаеш.
— Крейвън’с? — повтори Хенри със страхопочитание. — Не си ми споменавала.
— Ами, със собственика сме добри приятели.
— С Дерек Крейвън?
— Значи си чувал за него. — Лили доволно се засмя.
Хенри беше захапал стръвта, както и очакваше. Никое момче не можеше да устои на изкушението на Сейнт Джеймс Стрийт.
— Че кой не е? Леле, какъв живот водиш! Крейвън познава най-богатите и силни мъже в цяла Европа. Той е легенда. Най-важният човек в Англия, с изключение на краля, разбира се.