Тя му се усмихна.
— Не бих казала. Ако Дерек беше тук, би те уверил, че той е Господин Никой. Но пък клубът му е чудесен.
— В училище често си говорехме с приятелчетата, че някой ден ще отидем в Крейвън’с да поиграем на масите и да погледаме жените. Е, след години, естествено. Но ще отидем. — В усмивката му имаше меланхолия.
— Защо да чакаме? — попита Лили с нисък глас. — Защо не сега?
Момчето я погледна изненадано.
— Няма да ми позволят да пристъпя прага. На моята възраст…
— Разбира се, забранено е за дванадесетгодишни — призна Лили. — Дерек си има принципи. Но би направил всичко за мен. Ако отидем заедно, ще можеш да влезеш, да видиш игралните зали със собствените си очи, да опиташ от френската кухня и компанията на едно-две момичета. — Усмихна се лукаво. — Дори можеш да стиснеш ръката на Дерек за късмет, казва, че помагало.
— Шегуваш се — каза Хенри недоверчиво, но очите му блестяха.
— Аз? Ела с мен в Лондон и ще видиш. Без да разбере брат ти, естествено. Ще трябва да се скриеш в каретата. — Намигна му. — Отиваме в Крейвън’с, Хенри. Обещавам ти цяло приключение.
— Алекс ще ме убие.
— О, ще се ядоса. Изобщо не се съмнявам.
— Но няма да ме бие — позамисли се момчето. — Не и след белезите, които ми оставиха в проклетото училище.
— Тогава от какво се страхуваш?
Хенри радостно се засмя.
— От нищо!
— Alors, качвай се на борда — каза весело Лили. После добави тихо: — И гледай да не те види кочияша, нито някой друг. Ще бъде ужасно да те хванат.
Заминаваше си. Алекс наблюдаваше от прозореца на библиотеката отдалечаващата се карета, докато се изгуби от погледа му. Очакваше вълна на облекчение, но тя не идваше. Дори напротив, усещаше празнота. Мотаеше се из къщата като тигър в клетка. Искаше да се освободи от нещо, а не знаеше от какво. Домът му беше тих и спокоен, както е бил години наред, преди да дойде тя. Нямаше да има повече дискусии, проблеми, сцени. Скоро ще се почувства по-добре.
Чувството му за вина го подтикна да потърси Пенелопе. Щеше да е ужасена от пиянската сцена сутринта. Докато качваше стълбите, си обеща, че от днес нататък ще бъде пример за търпеливост. Ще направи всичко възможно да зарадва годеницата си. Представи си бъдещето им заедно… дълги години на спокойствие, предначертани предварително. Тъжна усмивка се появи на устните му. Всички бяха съгласни, че бракът му с Пенелопе е най-разумното нещо.
Наближи спалнята й и я чу да плаче сърцераздирателно. А после и гласа й, вибриращ и пълен със страст, и за момент я помисли за Лили.
— Обичам го, мамо, — говореше през сълзи Пенелопе. — Винаги ще обичам Закари. Ако имах поне половината от смелостта на Лили, нищо нямаше да ми попречи да тръгна с него.
— Спокойно, спокойно — бе гласа на Тоти. — Не говори така. Ако се омъжиш за лорд Рейфорд, бъдещето ти и това на семейството ще са осигурени. Двамата с баща ти знаем какво е добро за теб. А също и графът.
Пенелопе не спираше да плаче, но успя да изрече задавено:
— Не мисля така.
— Повярвай ми за тези неща — продължи Тоти. — Забрави за глупостите на сестра ти. Обичам Вилхемина с цялото си сърце, но тя не спира, докато не направи всички нещастни. Дължим извинение на лорд Рейфорд, толкова възпитан джентълмен, с такъв добър характер… Не мога да повярвам, че Лили го е изкарала от кожата му! Не трябваше да й позволяваме да остане.
— Тя е права за всичко — подсмърчаше Пенелопе. — Знае колко се обичаме със Закари… О, ако не бях такава страхливка…
Алекс се отдалечи, свивайки ръце в юмруци и с една подигравателна усмивка на лицето си. Би му харесало да хвърли цялата вина върху Лили, като Тоти, но се оказваше невъзможно. Вината бе негова, че загуби контрол и желаеше нещо, което не можеше да има.
По време на пътуването Хенри сметна за необходимо да изреди всичко, което Алекс е направил за него, стигайки до най-ранното си детство. И тъй като Лили бе единствената му слушателка, нямаше друг избор, освен да го слуша. Хенри, седнал срещу нея, разказа как веднъж се качил на едно дърво и се наложило Алекс да го спасява, как го научил да плува, как играли на войници, как му помагал с математиката…
— Хенри, — прекъсна го накрая Лили. — Имам чувството, че се опитваш да ме убедиш в нещо. Може би, че брат ти не е безсърдечния негодник, когото познавам?
— Да, точно така — отговори Хенри, впечатлен от досетливостта й. — Именно! Знам, че в някои случаи Алекс минава границата, но е добър приятел. Да пукна, ако лъжа.