Лили му се усмихна.
— Скъпо момче, няма значение какво мисля аз за брат ти.
— Но ако го опознаеш, ако го опознаеш истински, ще ти хареса. Много.
— Стига ми и това, което знам.
— Разказах ли ти за кученцето, което ми подари за Коледа, когато бях на седем години…
— Хенри, има ли някаква специална причина да си толкова упорит да опозная брат ти?
Момчето се усмихна и отклони поглед, като преценяваше отговора си.
— Искаш да предотвратиш сватбата на Алекс с Пенелопе, нали?
Лили си помисли с ирония, че е допуснала типичната за възрастните грешка: да подцени интелигентността на едно дете. Хенри бе много наблюдателен и правилно бе преценил ситуацията.
— Откъде ти дойде такава идея?
— Когато спорите, го правите по най-скандален начин — осведоми я Хенри. — А и слугите шушукат.
— Ще се почувстваш ли зле, ако разваля сватбата?
Момчето поклати глава.
— О, Пенелопе не е зле… Но Алекс не я обича. Не и като…
— Каролин — довърши Лили, без да се разстройва. Всеки път, когато се споменаваше проклетото име, го усещаше като удар в корема. Какво толкова прекрасно имаше в тази жена, та да накара Алекс да си загуби главата по нея? — Помниш ли я, Хенри?
— Да, достатъчно добре, въпреки че тогава бях още малък…
— А сега си толкова стар с твоите… Колко? Единайсет? Дванайсет?
— Дванайсет — обяви гордо. — Знаеш ли, доста приличаш на нея. Макар че си по-хубава. И по-голяма.
— Добре. Не знам дали да се чувствам обидена или поласкана. Разкажи ми как ти се виждаше.
— Харесваше ми. Беше много жизнерадостна. Никога не ядосваше Алекс като теб. Караше го да се смее. Сега едва се усмихва.
— Жалко — каза Лили, припомняйки си кратката заслепяваща усмивка на Алекс, когато играеха карти.
— Мислиш ли да се омъжиш за Дерек Крейвън? — плахо попита Хенри.
— Не, за Бога.
— Можеш да се омъжиш за Алекс, когато се освободиш от Пенелопе.
Тя избухна в смях.
— Да се освободя? Господи, казваш го така, все едно, че мисля да я хвърля в Темза! Преди всичко, скъпи, не мисля да се омъжвам за никого. И на второ място, брат ти изобщо не ми харесва.
— Не ти разказах за времето, когато се страхувах от тъмното и Алекс идваше в стаята ми…
— Хенри… — прекъсна го Лили.
— Остави ме само да довърша — настоя той.
Спътничката му изпъшка и се облегна назад, готова стоически да изслуша продължението на списъка с благородни постъпки на Алекс Рейфорд.
Дерек и Уърти работеха на бюрото в главната игрална зала. Абаносовата повърхност бе покрита с множество листове хартия, свързани с подготовката на един маскен бал. Единственото нещо, за което бяха постигнали съгласие, бе да украсят клуба като античен римски храм. Дерек искаше балът да е отражение на упадъка на римската цивилизация в неговия върхов момент. За съжаление, той и Уърти имаха различни мнения за начина, по който да постигнат желания ефект.
— Добре, добре — каза накрая Дерек. — Ще имаш твоите колони и сребристи украшения на стената, но в замяна ще ме оставиш аз да реша за момичетата.
— Ще ги изрисуваш в бяло и ще ги увиеш в чаршафи, за да приличат на статуи? — попита скептично Уърти. — И какво ще правят цяла вечер?
— Ще стоят мирни на проклетите си пиедестали!
— Няма да издържат повече от десет минути.
— Плащам им, за да правят това, което им наредя — настояваше Дерек.
— Господин Крейвън, — каза Уърти. Гласът му, обикновено спокоен, сега трепереше от негодувание. — Дори и идеята ви да е изпълнима, а не е, мисля, че ще придаде на клуба недостоен и неприличен облик, а никой не желае това.
Дерек смръщи вежди.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Иска да каже — прекъсна ги веселият глас на Лили, — че имаш ужасен вкус, дебелоглав кокни.
Дерек се обърна. При вида на Лили на лицето му се появи усмивка. Роклята й с цвят на лавандула, украсена със сребриста дантела, й придаваше вид на апетитен десерт. Тя се хвърли в прегръдките му и доволно се разсмя, когато той я вдигна и се завъртя с нея.
— Нашата госпожица Циганче се е върнала — каза Дерек. — Даде ли на Уолвертън заслуженото?
— Не — отвърна тя и завъртя очи. — Но все още не съм приключила с него. — Чувствайки се като у дома си сред познатата обстановка, въздъхна доволно и се обърна към управителя. — Уърти, красив дяволе, как беше в мое отсъствие?