— Ще ви придружа до каретата, госпожице Лоусън.
— Лорд Рейфорд сигурно е изпаднал в истерия, питайки се къде е брат му.
— Не оставихте ли бележка? — попита Уърти.
— Не. Графът не е глупав. Няма да му отнеме много време да разбере какво се е случило. Още тази нощ ще е в Лондон. И аз ще съм готова да го посрещна. — Изправи решително рамене.
Уърти можеше да одобрява, или не идеята, но изпитваше към нея същата лоялност, като към Дерек.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Изпрати графа вкъщи, в случай, че се появи тук. И скрий Хенри, иначе планът ми ще отиде по дяволите.
— Госпожице Лоусън, — каза управителят с уважение, — смятам ви за една от най-смелите жени, които познавам…
— Благодаря.
— Но знаете ли какво правите?
— Разбира се! — Лили показа една самодоволна усмивка. — Готвя се да дам урок на лорд Александър Рейфорд, който никога няма да забрави.
Когато установиха изчезването на Хенри и започнаха да го търсят, една от камериерките се сети, че го е видяла да разговаря с госпожица Лоусън, малко преди тя да си тръгне. Кочияшът се върна от Лондон и остана изненадан от лавината въпроси. Каза, че не е виждал господин Хенри да се качва в каретата, макар че е могъл да се промъкне, без някой да го забележи.
Алекс бе сигурен, че брат му е с Лили. Онази проклета жена бе отвела Хенри, за да го принуди да отиде в Лондон. Добре, ще отиде в града и ще го претърси от край до край. Ще намери Лили и ще я накара да съжалява до края на живота си, че го е срещнала.
Когато пристигна на Гросвенър Скуеър, вече бе започнало да се стъмва. Скочи от каретата още в движение. Изкачи на бегом стълбите пред номер 38 и заблъска с юмрук по вратата. Отвори му висок и брадат иконом, впечатляващ мъж, с изписано достойнство на лицето.
— Добър вечер, лорд Рейфорд. Госпожица Лоусън ви очаква.
— Къде е брат ми? — Алекс влезе, без да изчака отговора. — Хенри! — извика гръмогласно.
— Лорд Рейфорд, — обади се Бъртън любезно, — ако желаете да ме последвате…
— Къде е брат ми? — излая графът. — Къде е? — Взе стъпалата по две, забравяйки за иконома. — Хенри? Хенри, ще те направя на парчета! А колкото до вас, госпожице Лоусън, бихте показали здрав разум, ако се качите на метлата си и избягате, преди да ви открия!
Като стигна площадката на втория етаж, чу веселия глас на Лили.
— Уолвертън, първо ме гоните от вашата къща, а после нахлувате в моята!
Алекс последва посоката на гласа и отвори първата му попаднала врата. Оказа се празна всекидневна.
— Къде сте?
Подлудяващото хихикане на Лили изпълни коридора.
— В спалнята си.
— Къде е Хенри?
— И защо трябва да знам? Престанете да крещите по този начин, Уолвертън. Дори и ранен мечок не вдига такъв шум като вас.
Алекс се засили към следващата врата и влезе в спалнята. Видя мебелировка от буково дърво със златиста украса и завеси от зелена коприна. Когато понечи да се огледа, получи зашеметяващ удар по главата. Нададе рев и падна на пода на четири крака. Погледът му се замъгли. Хвана се за главата и потъна в абсолютна тъмнина.
Лили отпусна ръката, която все още стискаше бутилката и остана загледана в него, триумфираща и малко уплашена. Алекс приличаше на ранен тигър със златистата си коса на фона на тъмночервения килим.
— Бъртън! — извика тя. — Ела веднага! Помогни ми да сложим лорд Рейфорд на леглото.
Икономът наблюдаваше от прага бутилката, обвита в парцал, в ръката на Лили и проснатото тяло на графа. През годините бе станал свидетел на стотици приключения на господарката си, но за първи път изглеждаше загубил самообладание. С голяма мъка успя да възвърне поне част от невъзмутимото си изражение.
— Да, госпожице, — каза накрая и се наведе да вдигне огромното тяло на графа.
— Внимателно, да не го нараниш — каза нервно Лили. — Искам да кажа… не повече от това, което вече му причиних.
Бъртън, след доста усилия, успя да положи тялото на Алекс върху леглото. После оправи сакото и вратовръзката си и прекара пръсти през прошарената си коса.
— Желаете ли още нещо, госпожице Лоусън?
— Да — отговори тя, сядайки до тялото на леглото. — Въжета.
— Въжета — повтори невъзмутимо Бъртън.
— За да го вържа, естествено. Не можем да позволим да ни избяга, нали? О, побързай, Бъртън. Може да се събуди всеки момент. — Погледна към затворника си замислено. — Предполагам, че трябва да му свалим палтото и ботушите…