Лили задуши един вик, като усети ритмичното движение на бедрата му. Опита се да се отдръпне, но той държеше долната й устна между зъбите си.
— Наведи си главата — промърмори Алекс. — Наведи я… — Тя се подчини и той отвори уста в очакване на нейната.
Лили изстена от удоволствие. Притисна се към него, без да може да го предотврати, търкайки гърди срещу неговата мощна гръд. При тези движения полата й се вдигна до кръста, но не я интересуваше, не я интересуваше нищо друго, освен настойчивата необходимост, растяща в утробата й.
Някой чукаше на вратата. Лили се вкамени.
— Госпожице Лоусън? — питаше заглушеният глас на иконома.
Тя отпусна безпомощно глава на възглавницата с накъсано дишане. Алекс зарови своята в къдриците й, вдишвайки аромата им.
Бъртън настояваше.
— Госпожице Лоусън?
Лили вдигна глава.
— Да, Бъртън?
— Дойде едно съобщение.
Потрепери. Това можеше да означава само едно нещо. В противен случай Бъртън никога нямаше да я притеснява.
Алекс забеляза смайването й. Изглеждаше уплашена.
— Не може да бъде — чу я да прошепва. — Много скоро.
— Скоро за какво?
Гласът на Алекс я върна в реалността. Отдръпна се от него и оправи полата си. Избегна погледа му.
— Принудена съм да ви кажа „лека нощ“, милорд. Надявам се да се чувствате удобно…
— Не много, малка провокаторке! — Видя я как възвръща самообладанието си и се насочва към вратата. Извика след нея няколко нецензурни думи, изруга и накрая добави: — Ще се видим в Нюгейт! А колкото до проклетия ти иконом… — Вратата се затвори с трясък и той остана там, загледан в тавана.
Лили намери Бъртън в коридора. Държеше сребърен поднос с писмо на него. Пликът бе запечатан с небрежно петно восък.
— Казахте ми да ви го предам веднага, щом дойде, и аз…
— Добре — прекъсна го нетърпеливо. Счупи печата и погледът й пробяга по нечетливите редове. — Още тази нощ. По дяволите! Явно има хора да ме следят, след като винаги знае къде съм.
— Госпожице?
Бъртън никога не бе имал привилегията да чете тези бележки, но ги разпознаваше по нечетливия почерк и странния външен вид на приносителите, почти винаги парцаливи момчета.
— Оседлай ми един кон — каза Лили.
— Госпожице Лоусън, бих искал да ви напомня, че не е желателно сама жена да препуска из улиците на Лондон и по-специално нощем.
— Кажи на някоя от камериерките да ми донесе сивото палто с качулката.
— Да, госпожице.
Слезе бавно по стълбите, подпирайки се на парапета, за да не се свлече.
Ковънт Гардън беше една от най-неприятните зони на Лондон, където всяко удоволствие имаше цена, от най-обикновеното до най-екстравагантното. Рекламираше се и визуално, и вербално: обяви и плакати по стените, викове на мошениците, жигола и проститутки, предлагащи се на всеки минувач. Пияни войници излизаха от театрите с гаджетата си и влизаха клатушкайки се в кръчмите на пазара.
Лили се опитваше да избягва всички. Някой пиян лорд можеше да е също толкова опасен, колкото и професионален престъпник. Минавайки по зле осветените от газените фенери улици, изпитваше известна симпатия към проститутките. Имаше ги всякакви: и млади, и изморени, и кокалести, и развеселени от джина. Стояха на стълбите пред къщите или по ъглите, но всички имаха едно и също изражение на досада и еднаква начервена усмивка, предназначена за евентуалните клиенти. Несъмнено никоя от тях нямаше да води подобен живот, ако бе имала друг избор.
Лили си помисли, че Божията ръка ги е поставила там. Тя би предпочела смъртта, ако трябваше да води такъв живот, дори и ако е на куртизанките, които отрупваха с кожи и бижута срещу услугите им между копринените чаршафи. Сви тъжно устни. По-добре да умре, отколкото да бъде собственост на някой мъж и да е принудена да задоволява физическите му потребности.
Продължи по Кинг Стрийт в южна посока. Не обръщаше внимание на подсвиркванията и обидите, които й подхвърляха от балконите. Прекоси предпазливо улицата до входа на пазара. Арката му се поддържаше от тоскански гранитни колони, доста претенциозен дизайн за такова мизерно място. Дръпна юздите на коня и се спря на място. Не й оставаше друго, освен да чака.
Помисли си за Никол. Боже, какъв ли живот водеше в този момент? Съществуваше ли вероятност, въпреки крехката си възраст, да е използвана за задоволяване на нечии гнусни страсти? Само при мисълта очите й се насълзиха и рязко ги изтри с ръка. Не можеше да се остави на емоциите да я победят, още повече в този момент. Трябваше да остане невъзмутима.