Бъртън го гледаше без да мига, като че ли му говореше на чужд език.
— Желаете ли да ви донеса Таймс заедно с хапчето за глава, милорд?
Хенри седеше върху огромната маса в кухнята и наблюдаваше как мосю Лабарж и армията му от помощници се занимават с подготовката на сложни ястия. На печката вряха тенджери, пълни с уханни сосове и мистериозни смеси. Една цяла стена бе покрита с внушителна колекция от тенджери, тигани, форми и набор от неща, които Лабарж наричаше batterie de cuisine.
Главният готвач обикаляше из помещението като генерал пред битка, жестикулирайки с лъжица в ръка. Енергичните му движения караха огромната бяла шапка да се поклаща върху главата му. Озъби се на втория готвач, понеже бе сгъстил соса за рибата в тесто, и на помощниците сладкари, че са оставили хляба прекалено да се запече. Дългите му извити мустаци потрепериха, като видя една от жените да реже морковите на доста фини ивици. Лабарж сменяше внезапно настроението си, когато предлагаше на Хенри да опита от неговите вкусни гозби и му хвърляше одобрителни погледи при всяка хапка.
— Ah, le jeune gentilhomme, mange, mange… нашият млад господин трябва да пробва малко от това… и от това… C’est bien, oui?
— Много вкусно — отговори Хенри ентусиазирано пред един сладкиш с пълнеж от плодове и лимонов крем. — Мога ли още веднъж да опитам от онези кафяви неща, които вървяха със соса?
Лабарж с бащинска гордост приближи една чиния, която съдържаше телешко филе с масло и коняк, лук и сос от гъби.
— Това е първата рецепта, която се научих да приготвям като дете, когато помагах на mon pere да приготви вечерята на le comte — информира.
— По-добро е от храната в Рейфорд Парк — каза Хенри.
Мосю Лабарж отговори с безкрайна поредица от неблагоприятни коментари за английската кухня, спомената като блудкав буламач, който не би дал дори на кучето си. Предлагаше му френска кухня, толкова превъзхождаща английската храна, колкото сладкишът твърдия хляб. Хенри поклати глава в знак на съгласие и продължи да яде.
Уърти влезе, когато момчето оставяше вилицата, тъй като не можеше да погълне повече.
— Господин Хенри, — каза сериозно, — брат ви е тук. Направи някои неприятни коментари относно това, колко е разтревожен за вас. Елате с мен, ако обичате.
— О! — Хенри отвори широко сините си очи. Постави ръка пред устата си да прикрие едно оригване и хвърли последен поглед на кухнята. Персоналът го гледаше със симпатия. — Ще мине доста време, преди да се върна — каза тъжно. — Години.
Мосю Лабарж бе опечален и мустаците му нервно потреперваха, докато казваше:
— Лорд Рейфорд, този с grand характер, non? Можем да му предложим за начало poularde a la Rerigueux… или saumon Montpellier… — Замисли се какви още деликатеси биха подобрили настроението на графа на Уолвертън.
— Не — каза тъжно Хенри. Знаеше, че дори и вкуснотиите на французина нямаше да успокоят Алекс. — Не мисля, че ще свърши работа. Благодаря ви за всичко, мосю. Заслужавам си наказанието. Бих прекарал един месец затворен в Нюгейт срещу един от пухкавите ви сладкиши с крем кафе… или за онова суфле със зеления цвят.
Развълнуван, Лабарж потупа момчето по гърба, целуна го и му изнесе кратка лекция на френски, от която Хенри не разбра и дума. Завърши с възклицанието:
— Какъв jeune homme magnifique… Чудесно хлапе!
— Хайде, Хенри, — подкани го Уърти.
Излязоха от кухнята и прекосиха трапезариите. И преди да влязат в залата, управителят се видя задължен да му каже няколко думи.
— Хенри, предполагам сте чули, че джентълмените трябва да са дискретни. По-специално по отношение на… да речем… на слабия пол.
— Да. — Изглеждаше слисан. После смръщи вежди. — Означава ли това, че не мога да разкажа на Алекс за момичетата, които снощи ми представи господин Крейвън?
— Само ако съществува причина, поради която е задължително да го узнае.
Хенри поклати глава.
— Не се сещам за такава.
— Добре. — Уърти въздъхна облекчено.
Противно на очакванията на Хенри, Алекс не го очакваше с буреносно изражение. Стоеше прав до вратата на залата с ръце в джобовете на палтото и изглеждаше спокоен. Дрехите му бяха измачкани и не бе бръснат. Хенри за първи път виждаше брат си в такъв неугледен вид. Но и нещо любопитно — за първи път беше отпуснат и на лицето му се четеше, че не му пука. Хенри се питаше какво му се е случило и защо не е дошъл още предната вечер.
— Алекс, — каза. — Вината е моя. Не трябваше да тръгвам, без да ти се обадя, но…