Прекъсна го язвителен смях. Лили бе спряла обиколките си и стоеше до прозореца. Главата й бе опряна на стената, а единият й крак бе така свит, че коляното се подаваше между гънките на дебелия халат. Гледаше подигравателно.
— Странни — повтори.
— Пенелопе и аз сме загубени… Нужна ни е нечия помощ, за да поемем по общия си път.
— Скъпи, колко си поетичен!
— Господи, Лили, знаеш ли какво е да обичаш? Вярваш ли в любовта?
Тя се завъртя и подръпна кичур от сплъстената си коса. Почеса се раздразнено по челото.
— Не, не и в този вид любов — отговори разсеяно. Въпросът я притесняваше. Внезапно й се прииска той да си отиде. — Вярвам в любовта на една майка към детето си. И в тази между братя и сестри. Вярвам в приятелството. Но в живота си не съм виждала любовна история с щастлив край. Всички са обречени да завършат с ревност, скандали, безразличие… — Въоръжи се със смелост и го погледна студено. — Дръж се като мъж, скъпи. Ожени се по съвместителство, после си намери любовница, на която да предложиш цялата любов, която искаш, за колкото време пожелаеш да я издържаш.
Закари се сви, като че бе получил юмрук в корема. Погледна я както никога досега, обвинявайки я с блеснал поглед.
— За първи път — думите му трудно излизаха — започвам да вярвам в това, което говорят за теб. Извини ме, че дойдох. Мислех, че можеш да ми помогнеш. Или поне да ме утешиш.
— По дяволите! — изригна Лили. Закари потрепери, но остана на стола си. Чак тогава тя си даде сметка колко е отчаян и колко надежда таи. И бе избрал нея, за да изкаже болката си, че е разделен от любимото същество. Бавно се приближи и го целуна по челото, приглаждайки косата му като че бе малко момченце. — Извинявай — промърмори тя. — Аз съм егоистка.
— Не — отговори й объркано той. — Не, ти си…
— Такава съм. Но ще ти помогна, Зак. Винаги плащам дълговете си, а между нас отдавна виси един такъв. — Отдръпна се и отново започна да кръстосва енергично стаята, хапейки кокалчетата на пръстите си. — Остави ме да помисля… нека да помисля…
Закари бе смаян от промяната в настроението и я зяпаше, без да успее да промълви дума.
— Трябва да видя Уолвертън — каза най-накрая. — Лично да преценя ситуацията.
— Вече ти обясних какъв човек е.
— Нужно ми е сама да си създам мнение. И ако открия, че не е толкова ужасен и жесток, колкото го описваш, напускам полесражението. — Сви ръцете си в поза, като че хващаше юздите на коня си при започване на лов. — Върни се вкъщи, Зак. Когато взема решение, ще те уведомя.
— И ако откриеш, че съм прав? Какво ще стане тогава?
— Ще направя всичко по силите си, за да си върнеш Пени.
Глава 2
Камериерката влезе в стаята, натоварена с вечерното облекло.
— Не, Ани, не искам розовата рокля — каза Лили, като погледна през рамо. — За тази нощ искам нещо специално. Нещо перверзно. — Седна пред тоалетката и се загледа в отражението си в овалното огледало с позлатена рамка.
— Онази синята с бухналите ръкави и ниско изрязаното деколте? — предложи Ани с усмивка. Родена и израснала на село, бе запленена от изтънчените маниери на Лондон.
— Чудесно! Винаги, когато я обличам, печеля. Господата се заглеждат в деколтето, вместо в картите.
Ани излезе да търси роклята, докато Лили прикрепяше една диадема от сребро и сапфири в косата си. Остави умело няколко кичура да паднат отстрани. Усмихна се на отражението си, но резултатът бе повече гримаса. Очарователната и ефикасна усмивка, която имаше навика да използва, бе изчезнала. Напоследък, въпреки усилията си, постигаше само бледа имитация. Може би причината се криеше в постоянното напрежение, с което живееше от доста време насам.
Сви вежди натъжена. Ако не бе приятелството й с Дерек Крейвън, щеше да е още по-огорчена и отчаяна при тези обстоятелства. Колко иронично! Най-циничният мъж, когото бе срещала в живота си, й помагаше да запази последните искрици надежда. Лили знаеше, че всички онези сноби мислеха, че има връзка с Дерек. Не я изненадваше… Той не беше от мъжете, които биха поддържали платонични отношения с жена. Но между тях не съществуваше нищо романтично, нито щеше да има. Никога не бе опитал дори да я целуне.
Естествено, не можеше да убеди никого в противното, след като ги бяха виждали заедно на лов, в операта или в долнопробни барове в Ковънт Гардън.
Дерек никога не я посещаваше в дома й, нито пък тя го бе канила. Като че ли съществуваха определени граници, които не искаха да прескочат. Това я устройваше, тъй като държеше на разстояние натрапниците. Никой не се осмеляваше да навлезе в смятаната за частна, територия на Дерек Крейвън.