Уърти остави настрана използваните карти и отново разбърка. Публиката затаи дъх. Лили събра осемнайсет. Да иска още една карта би било чиста лудост.
— Пасувам — промърмори.
Погледна картата, която Алекс имаше пред себе си — поп. Затаи дъх, докато обръщаше втората. Деветка. По една ръка за всеки. Алекс не изглеждаше нито доволен, нито разтревожен. Самообладанието му я караше да се чувства ужасно неудобно. Как се осмеляваше да я гледа с такова спокойствие, когато целият й живот зависеше от някакви си карти?
Уърти махна изиграните карти и разбърка за последен път. Тишината в залата бе абсолютна, никой не се осмеляваше да диша. Лили погледна картата си — дама, и обърна втората. Тройка. Направи знак, че иска още една. Падна й се седмица. Постигна двайсет!
— Благодаря ти, Боже!
Усмихна се на Алекс, предизвиквайки го да се опита да я надвие. Щеше да спечели. С облекчение и задоволство си помисли за петте хиляди. Вероятно ще успее да подкупи Джузепе с такава огромна сума, за да пусне Никол най-накрая. Ако не, поне ще й даде време и ще може отново да наеме детектива, от чиито услуги се отказа поради липса на средства. Гледаше Алекс и предвкусваше триумфа си. Първата му карта бе десетка. Обърна втората. Асо купа.
Прикова поглед в Лили.
— Двайсет и едно.
Господи!
Никой не помръдваше. После се обади Дерек.
— Изгорена на собствения си огън — отбеляза с ирония.
Публиката полудя. Възклицания, викове, смях. Като че ли празнуваха някакъв древен ритуал. Приличаха повече на дивашко племе, отколкото на английски джентълмени.
— Край на играта. Победител е лорд Рейфорд — обяви Уърти, без да е сигурен, че някой от множеството го чува.
Алекс не спираше да получава ръкостискания и потупвания по рамото и гърба. Фока се опитваше да излее върху него чашата си с водка. Графът успя да избегне алкохолната баня и потърси Лили. Тя се провираше през навалицата към една от вратите.
— Лили! — Алекс се помъчи да я настигне, но не можа да се придвижи достатъчно бързо и я изгуби.
Тя трепереше цялата, стомахът й тежеше и бе толкова уплашена, че не знаеше накъде отива. Гадеше й се, липсваше й въздух, краката й се подгъваха. Дерек предотврати лудешкото й бягство и й помогна да се задържи на крака. Погледът му беше зелен лед.
— Пусни ме — изсъска през зъби Лили.
— Жените нямат гордост. Изчезваш през задния изход, а?
Тя се бореше в ръцете му.
— Дерек, не мога да го направя, не мога…
— Ще го направиш. Ще си платиш облога, циганче. Готов съм дори да те завлека до леглото. И ако избягаш, ще те върна. А сега отивай в апартамента ми и го чакай.
— Защо тук? Аз… предпочитам да си отида вкъщи.
— Ще останеш тук и ще направя всичко, за да съм сигурен, че ще изпълниш задълженията си.
— Не. — Лили клатеше глава, готова да се разплаче. — Не.
— Не? Прекалено късно, циганче. Горчив хап е, но ще трябва да го преглътнеш. — Гласът му вече бе спокоен и любезен, все едно, че говореше на заинатило се дете. — Ако не изпълниш облога, няма да има място в Лондон, където ще те допуснат да играеш, нито в Крейвън’с, нито в най-долнопробната дупка.
— Защо не ме спря, Дерек? — Тракаха й зъбите. — Ако поне малко те интересувах, нямаше да позволиш да се случи! Щеше да ме измъкнеш от тази бъркотия… Той ще ме нарани, Дерек, не го ли разбираш…
— Разбирам чудесно. Няма да те нарани. Иска едно търкаляне в леглото, скъпа, това е всичко… — Изненада я, като й залепи една целувка на челото. — Хайде. Пийни нещо и го чакай. — Опитваше се да махне ръцете й от реверите си, но тя все по-здраво се вкопчваше в него.
— И какво да правя? — попита го с широко отворени очи.
Дерек събра гъстите си вежди. Любезността му внезапно изчезна и бе заменена от нахална усмивка.
— Лягаш в леглото и не мърдаш оттам. Лесно. А сега върви и не питай на коя страна да легнеш.
Лили отпусна ръцете си.
— Никога няма да ти простя!
Той й отговори с подканващ жест към стълбите, водещи към частните му покои. Тя успя да събере малкото й останало достойнство, изпъна рамене и тръгна. Усмивката на Дерек се изпари след нейното заминаване. Влезе в игралната зала. С жест към Уърти попита за Алекс и онзи му посочи другия край на помещението, където графът на Уолвертън се опитваше да стигне до някой от изходите.
Графът не обръщаше внимание на поздравленията, искаше само да се измъкне оттам. Колебаеше се между кафенето и библиотеката, тъй като не знаеше накъде е тръгнала Лили.