През последните години Лили бе започнала да цени някои негови аспекти: силата му и пълната липса на страх. Имаше си и дефекти, разбира се. Парите му звучаха като музика. Не се интересуваше нито от живопис, нито от скулптура. Освен това тя трябваше да признае, че Дерек бе егоист до мозъка на костите си… и подозираше, че по тази причина никога не се е влюбвал. Не би бил способен да постави нечии нужди пред своите. Но ако е бил по-малко егоист, ако е бил чувствителен и приятен, детството му е щяло да го довърши.
Дерек й довери, че е роден в един помиен канал и че майка му го изоставила. Израснал сред крадци, проститутки и убийци, които го научили на занаята си. Като дете припечелвал хляба си с кражби от гробове, но скоро открил, че няма достатъчно здрав стомах за това. По-късно работил на пристанището, чистейки риба и боклуци, само да може да изкара деня. Един ден, както носел каси с празни бутилки за близката кръчма, го забелязала една високопоставена дама, минаваща оттам с каретата си. Въпреки неугледния си вид, привлякъл с нещо вниманието й и тя го поканила да се качи при нея.
— Лъжеш — тогава Лили бе прекъснала разказа му.
— Това си е чистата истина — каза той, изпъвайки удобно крака пред камината в неговия апартамент. Имаше тъмни коси и загоряло лице и, въпреки че чертите му не бяха нещо изключително, бе почти красив. Белите му зъби бяха леко разкривени и придаваха на усмивката му лъвски характер. Една неустоима усмивка, макар и никога да не стопяваше леда в зелените му очи. — Качи ме в каретата, наистина, и ме заведе в къщата си в Лондон.
— Къде беше съпругът й?
— На село.
— И какво е мислела да прави с един дрипльо от улицата? — попита подозрително Лили, виждайки усмивката му. — Не мога да повярвам, Дерек! Нито дума!
— Първо ме принуди да се окъпя — припомни си замислено той. — Господи, топла вода, сапун и миришеше толкова хубаво, и килима на пода… Изтърках си първо ръцете и лактите… кожата ми изглеждаше толкова бяла… — Тръсна глава и отпи от коняка си. — Накрая треперех като новородено.
— А после си представям как те е поканила в леглото си и си се оказал най-добрия любовник, който е имала — завърши саркастично Лили.
— Не. По-лошо, предполагам. Как можех да знам как да задоволя една жена? Знаех само себе си да задоволявам.
— Но й хареса в края на краищата? — попита скептично тя.
Винаги се чувстваше конфузно при такива разговори. Нямаше идея какво привлича мъжете и жените, нито защо толкова искаха да споделят леглото и онзи болезнен, жесток и тъжен акт. Не се съмняваше, че мъжете му се наслаждават много повече от жените. Защо жените биха търсили някой странник, с когото да си легнат? Сведе поглед, почувствала изчервяването си, но продължи да слуша разказа на Дерек.
— Показа ми какво й харесва — каза той, — а аз исках да се науча.
— Защо?
— Защо ли? — Замисли се, отпи нова глътка и се загледа в огъня. — Мъжете се възбуждат, но много малко от тях си правят труда да задоволят жената под себе си. А да я видиш, че стига върха… това дава сила на мъжа, разбираш ли? — Хвърли поглед към ошашавената си събеседничка и се разсмя. — Не, мисля, че не, бедното ми циганче.
— Не съм бедна — отвърна тя, бърчейки нос в знак на несъгласие. — И какво искаш да кажеш със „сила“?
— Ако погъделичкаш една жена на точното място и по правилния начин, тя ще направи всичко за теб.
Лили възпитано поправи произношението му и поклати глава:
— Не съм съгласна с теб, Дерек. Имала съм… исках да кажа, правила съм… това и изобщо не ми хареса. А пък Джузепе имаше славата на най-прословутия италиански любовник. Всички го признаваха.
Зелените му очи проблеснаха подигравателно.
— Сигурна ли си, че го е направил както трябва?
— Предполагам, че да. Все пак родих момиченце от този акт — отвърна тя.
— Всеки мъж може да е баща на стотици копелета и пак да не го прави добре, скъпа. Ясно е, че си нямаш и идея.
„Арогантен мъжкар“ — помисли Лили. Без значение как се правеше, винаги бе неприятно. Намръщи се при спомена за влажната уста на Джузепе върху кожата й, задушаващата тежест на тялото му, болката, която й причиняваше…
„Това ли е всичко, което можеш да ми предложиш?“ — питаше я на италиански, без да спира да опипва тялото й. Сви се при спомена за жестокостта, с която я мачкаше, и че не й донесе нищо повече от смущение и болка. — „И ти си като всички англичанки — по-студена и от риба!“