— Госпожице Лоусън, — каза, — мога ли да поговоря с вас?
Почувства се неудобно от погледа му. Реши да прибегне до актьорските си умения и да се покаже безразлична.
— После, може би — промърмори и отново се върна към картите си. — Вие сте на ред, Кобам.
Кобам седеше неподвижно, вперил поглед в Алекс, както и останалите присъстващи. Рейфорд продължаваше да се взира в Лили.
— Сега — каза, използвайки по-мек тон, макар че гласът му звучеше толкова остро, че можеше да счупи чаша на две.
Лили отново се обърна към него и всички проследиха размяната на погледи с голям интерес. Негодник! Да й говори така, все едно е негова собственост! Добре, Уърти беше в залата. И част от работата му бе да улеснява играта и да не допуска външна намеса. Уърти нямаше да позволи на Алекс да я притеснява. В края на краищата, тя бе пълноправен член на клуба. Погледна към графа с упрек.
— В момента играя.
— Вече не — каза сухо той и пое нещата в свои ръце.
Лили извика, когато картите излетяха от ръцете й и се разпиляха по масата. Взе ябълката и се опита да го замери с нея, но той с лекота я избегна. После се намери увита в червената му пелерина и метната на гърба му като чувал с картофи.
— Ще трябва да извините госпожица Лоусън — каза Алекс на мъжете, седнали около масата. — Реши да се оттегли за тази вечер.
Излезе от залата с Лили на гръб пред изумените погледи на присъстващите, а тя не спираше да се извива и да крещи.
— Свали ме, арогантен кучи сине! Съществува закон, който забранява отвличането. Ще накарам да те арестуват, деспотично чудовище! Уърти, направи нещо! Къде си, по дяволите? Дерек, презрян страхливецо, помогни ми! Проклети да сте!
Уърти предпазливо следваше Алекс, опитвайки се да го спре.
— Лорд Рейфорд… Милорд…
— Някой има ли пистолет? — крещеше Лили, докато пресичаха приемната.
Възрастният лорд Кобам, който продължаваше да седи на мястото си около масата, сви рамене.
— Може би така е по-добре — посочи. — Мисля, че сега ще играем по-внимателно. Чудесно момиче, но мисли с краката си.
— Вярно — съгласи се граф Нотингам. Почеса побелялата си коса и допълни: — Освен това, изобщо не е добре за либидото ми.
Всички се засмяха на коментара му и се приготвиха да започнат нова игра.
Много от танцуващите двойки напускаха главната зала, за да видят за какво е целият този шум. Дерек стоеше облегнат на статуята на Меркурий. По заглъхващия глас на Лили предположи, че Алекс я отнася по някой от коридорите към централния вход. За първи път в живота й я спасяваха, но тя изглежда не си даваше сметка. Дерек чувстваше едновременно и облекчение, и неудобство.
Един младеж, маскиран като Луи XIV, влетя в салона и обяви през смях:
— Уолвертън отнесе нашата лейди Ева като истински дивак!
Това си беше истинска лудост. Голяма част от присъстващите се насочиха навън да видят какво става, а други обсадиха масата на Уърти, за да направят залозите си. Управителят, с типичната си прецизност, отвори една дебела книга.
— Две срещу едно, че ще остане с нея поне шест месеца, двадесет срещу едно, че ще е за цяла година…
— Залагам хиляда, че ще се оженят — заяви лорд Фармингтън, опиянен от ентусиазъм. — Какво ще кажеш за това?
Уърти обмисли предложението.
— Петдесет срещу едно, милорд.
Лили напразно се бореше да се освободи. Видя, че много от присъстващите ги следват.
— Това е отвличане, пияници такива! — изкрещя. — Ако не го спрете, ще ви съдят като съучастници и… Ох! — изписка изненадано от силното шляпване по задника.
— Млъкни — каза Алекс. — Правиш сцена.
— Аз правя сцена, така ли? Аз… Проклятие! — Замълча след последното шляпване.
Каретата му ги очакваше на входа. Изненаданият лакей им отвори вратичката. Алекс остави Лили на задната седалка и скочи след нея. Маскирани изпращачи весело им махаха и подсвиркваха след тях, което още повече ядоса Лили.
— Чудесно е — извика им, подавайки глава през прозорчето, — че някои се радват, когато други ги отвличат.
Рязкото потегляне я накара да седне обратно на седалката. Опита се да се освободи от пелерината и падна на пода. Алекс я наблюдаваше от мястото си, без да прави опит да й помогне.
— Къде отиваме? — попита Лили, борейки се с упоритата дреха, от която не виждаше нищо.