Но още преди тези събития бе разбрала, че не трябва да подарява сърцето си на никой мъж и че ще бъде катастрофа, ако се обвърже с който и да е.
Дерек се изправи и бавно я приближи. Постави ръце зад главата си и я загледа настойчиво с искрящите си зелени очи. Тя се размърда неудобно, чувстваше се като в капан.
— Не ме изкушавай, скъпа, — промърмори той. — Би ми доставило огромно удоволствие аз да съм мъжа, който ще ти покаже колко приятно може да бъде.
Лили, недоволна от обзелите я усещания, му каза:
— Да не си посмял да ме пипнеш, кокни дебелоглав!
— Бих могъл, ако поискам, и бих те накарал да му се насладиш. От всички жени, които познавам, ти най-много се нуждаеш от едно търкаляне в леглото. Но няма аз да съм този, който ще ти го даде.
— Защо не? — Опита се гласът й да звучи небрежно. Но излезе страхливо и той пак се усмихна.
— Ако го направя, ще те загубя — отговори. — Обикновено така се случва. Скоро ще намериш мъжа, който да ти разтвори краката. И когато се върнеш, аз ще съм тук. Винаги.
Лили стоеше неподвижно и блуждаещият й поглед се спря на самоувереното му лице. Вероятно това беше максимума, до който Дерек можеше да достигне в обичта си към друго човешко същество. Смяташе любовта за слабост, а мразеше слабостите. Но в същото време зависеше от дълбокото приятелство, което ги свързваше. Не искаше да я загуби и тя също.
Погледна го подигравателно.
— И какво се предполага, че е това? Декларация на чувства? — попита.
Напрежението се стопи. Той се засмя и разбърка косата й.
— Каквото пожелаеш, скъпа.
След посещението на Закари Лили отиде в Крейвън’с да потърси Дерек. Със сигурност знаеше нещо за Уолвертън, все пак познаваше финансовото състояние на всеки мъж в Англия, включително скандалите, дълговете, поетите задължения. А благодарение на собственото си разузнаване, имаше сведения дори за завещанията, издръжката на любовниците или оценките на синовете в Итън и Хароу.
Пристигна в клуба сама, облечена в бледосин костюм, чието кръгло деколте с блестяща панделка подчертаваше малките й гърди. Присъствието й не направи впечатление, тъй като често я виждаха тук. Беше единствената жена, допусната от Дерек, като в замяна бе поискал пълно откровение. Познаваше най-съкровените й тайни.
Надникна из залите да огледа положението. Трапезариите бяха препълнени. Гостите се наслаждаваха на хубавата храна и отличните напитки.
— Гълъбчета — усмихна се Лили.
Тази дума използваше Дерек да опише посетителите си, макар че никой друг, освен нея не я бе чул.
Първото нещо, което правеха гълъбчетата, бе да се натъпчат с най-добрата храна в Лондон, приготвена от готвач, на който Дерек плащаше безбожната заплата от две хиляди либри годишно. Вечерята обикновено бе придружена от избрани френски вина като доказателство за доброто сърце на домакина. Такава щедрост приканваше членовете да харчат с пълни шепи на игралните маси.
След вечеря господата се отправяха към залите за игра. Луи XIV би се чувствал като у дома си в тях, заобиколен от множество огледала, величествени свещници, метри и метри синьо кадифе и ослепителни картини на неизмерима стойност. Голямата зала с извития свод заемаше централната част на сградата, като скъпоценен камък. Атмосферата там бе на мълчалива активност.
Лили се спря на прага и започна да попива звука от заровете по масите, шумоленето на картите, ромоленето на гласовете. Над кръглата маса по средата висеше лампа, която насочваше цялата си светлина върху тапицираната в зелено повърхност и жълтите знаци по нея. В момента около масата имаше няколко служители на немското посолство, френски емигранти и голям брой английски джентълмени. Усмихна се иронично при вида на възбудените им лица. Залаганията и хвърлянето на заровете се повтаряха с хипнотична ритмичност. Някой страничен наблюдател би помислил, че става въпрос за религиозен ритуал.
За да играеш на печалба, трябваше добре да прецениш рисковете. Но болшинството от присъстващите не бяха дошли да печелят, а го правеха заради емоцията да се оставиш на съдбата. Лили играеше без сърце и печелеше от време на време, но достатъчно. Дерек я наричаше обирджийка, което от неговите уста звучеше като комплимент.
Дарнел и Фиц, две от крупиетата на масата, дискретно я поздравиха с глава, като я видяха. Връзките й със служителите на клуба, включително и с кухненския персонал, бяха отлични. Готвачът, мосю Лабарж, винаги настояваше да пробва и оцени последните му кулинарни творения.