— Не — отговори почти без глас. — Само исках да проверя дали си способна да ми го кажеш.
— О, Боже! — Лили се засмя, едновременно уплашена и облекчена. — Мисля, че не мога.
— Защо?
Започна да трепери. Винаги смело бе посрещала проблемите и загубите и никой, дори и Джузепе, не бе успявал да сломи защитните й сили. Само Алекс.
— Не знам — извика и се хвана за главата. — Не знам.
— Скъпа. — Покри с леки целувки шията и раменете й и я притисна към себе си.
— П-предпочитам да съм ти любовница — изхлипа тъжно тя.
— Всичко или нищо. Така стоят нещата между нас. — Отметна косата й от лицето и й се усмихна. — Освен това, единственият начин, по който ще накарам Бъртън да ми стане иконом, е като се оженя за теб. — Целуна я. — Кажи да. Кажи го, скъпа — прошепна.
Лили се опита да убеди себе си, че го прави за пари. Страхуваше се да признае, че има друга причина, още по-убедителна, за да приеме. Като съпруга на Алекс щеше да бъде много богата. Ще има достатъчно пари, за да купи завръщането на Никол, а в случай, че Джузепе откаже да се споразумеят, ще наеме най-добрите детективи, занимаващи се с подобни случаи. Господин Нокс, когото бе наела преди, не направи кой знае какво, но занапред можеше да наеме няколко като него. Ще ги накара да преровят града, докато намерят дъщеря й. А след това да става каквото ще. Когато Алекс разбере, че тя има извънбрачно дете, което смята да задържи, веднага щеше да поиска развод. Вероятно ще се ядоса, че го е измамила, но ще си намери някоя девойка, която да му даде половин дузина наследници. Тогава двете с Никол ще се преместят на някое отдалечено място, където да живеят на спокойствие.
А междувременно Лили смяташе да се наслаждава на времето, което ще прекара с него. Предстояха й много нощи в спалнята с небе и облаци по тавана. Ще говорят, ще се шегуват, ще го провокира.
Никога през живота си не бе поддържала такава връзка с мъж. Най-близко до това бе приятелството й с Дерек Крейвън, странно и лишено от страст. Но за разлика от Дерек, Алекс се отнасяше собственически с нея, защитаваше я и искаше да сподели проблемите й. Лили предполагаше, че ще се остави на течението и ще й хареса да принадлежи на някого. За известно време ще разбере какво е да имаш съпруг.
Алекс планираше нещо невъзможно — да се оженят още същия следобед. Знаеше причината за нетърпението му: страхът, че тя ще си промени мнението. И имаше право, тъй като тя го менеше на всеки десет минути. Той изпрати за камериерката й Ани и уреди всичко, така че да й донесат необходимото в Суонс Корт.
Лили беше неспокойна. Облече си памучна рокля в бледожълто с бухнали ръкави и скромно деколте.
— Така изглеждам като селянка — промърмори, оглеждайки се в огледалото, докато Ани връзваше панделките на гърба й. — И прекалено млада. Защо не ми донесе нещо по-представително?
— Не е роклята, която ви прави по-млада, госпожице, — усмихна се над рамото й камериерката. — От лицето е.
Лили седна и се загледа любопитно в отражението си. Даде си сметка, че Ани има право. Устните й бяха по-розови от обикновено и леко подути, което се дължеше на страстните целувки на Алекс от предната нощ. Лицето й изглеждаше различно: излъчваше мека топлина, блясък и уязвимост. Дори и пудрата не можеше да скрие порозовелите й страни, обикновено бледи, както диктуваше модата. Нищо общо със светската дама, която обираше гълъбчетата в Крейвън’с. Циничният и подигравателен поглед, който използваше с такъв успех, бе изгубил ефекта си. Очите й бяха широко отворени, а погледът — невинен като на Пенелопе. Образът й напомняше за безгрижната девойка, лудо влюбена в Хари Хиндън.
Тези промени я накараха да се почувства неудобно.
— Донесе ли ми някоя от диадемите? — попита, прекарвайки ръка през къдриците си. — Косата ми пада в очите. — Ани й поднесе няколко и Лили избра една златиста, украсена с топаз. Сложи я на челото си и се намръщи, като видя контраста между екзотичното украшение и младежката рокля. — По дяволите! — Махна диадемата и отметна нетърпеливо къдриците си. — Донеси ножиците, моля те, и отрежи малко от това чудо.
— Но, госпожице, — опита се да протестира Ани. — Така ви стои чудесно.
— Тогава остави го както си е. — Зарови лице в ръцете си и започна да стене. — Няма значение. Не мога да продължа с това, Ани.
— Да продължите с кое? — попита обърканата камериерка.
— Този срам… О, няма нужда да знаеш. Помогни ми да се измъкна оттук и кажи на лорд Рейфорд… — Спря нерешително.