— Някой ден ще научи, когато я открия.
— Никога няма да я откриеш.
Очите й светнаха от гняв.
— Напротив, ще си я върна. Няма защо да си дребнав, само защото съм направила нещо, което не ти харесва.
— Минаха вече две години. Нито аз, нито проклетият ти детектив успяхме да я намерим. Хората ми обърнаха публични домове, кръчми, всички подозрителни места по Флийт Маркет и Ковънт Гардън… — Млъкна, като видя как цветът изчезва от лицето й. Но после реши да продължи. — Накарах ги да търсят по затвори, странноприемници, работилници, по доковете… Циганче, или е мъртва, или отдавна са я продали и е далеч от Лондон. — Челюстта му се стегна. — Вече е прекалено късно. Знам какво правят с децата, какво ги карат… И с мен направиха същото. По-добре да е умряла.
— Защо ми го казваш? — попита Лили дрезгаво. — Защо?
— Защото трябва да се наслаждаваш на възможността, която ти предлага Уолвертън. Трябва да забравиш миналото, в противен случай бъдещето ти ще стане на парчета.
— Грешиш — отвърна му с треперещ глас. — Никол е жива. Някъде в този град. Мислиш ли, че нямаше да почувствам, ако е мъртва? Нещо вътре в мен щеше да ми каже… Грешиш!
— Циганче…
— Няма да споря повече. Нито дума, Дерек, или приятелството ни ще приключи завинаги. Ще си върна дъщерята и някой ден смятам да ти натикам думите обратно в устата. А сега ми трябва кон за един-два часа.
— Ще дадеш на онзи кучи син петте хиляди — каза намръщен Дерек. — Би трябвало да те последвам и да го убия.
— Не. Добре знаеш, че с него изчезват и възможностите ми да намеря Никол.
Той кимна недоволно.
— Уърти ще ти приготви коня, а после очаквам всемогъщият Уолвертън да измисли начин да те държи заета нощем.
Лили дойде на уреченото място няколко минути преди полунощ. Започваше да ръми, което усилваше миризмите на боклук и оборски тор, типични за Ковънт Гардън. Изненада се да завари Джузепе там. Докато се приближаваше бавно към него, си даде сметка, че обичайното му нахакано държание се бе изпарило. Беше нервен. Носеше тъмен костюм, добре ушит, макар и малко поизносен. Запита се защо не си купува нови дрехи, при всичките пари, които му даваше. При вида й на лицето му се изписа нетърпение.
— Имаш ли парите?
— Да — отговори Лили, но пренебрегна протегнатата му ръка.
Джузепе обгърна с поглед гъстата влажна мъгла, която ги заобикаляше, и сви устни.
— Винаги вали — каза, — винаги е сиво. Проклета Англия!
— Защо не се върнеш в Италия? — попита Лили без да мига.
Той сви рамене.
— Не зависи от мен. Тук съм, защото съм им необходим.
— Значи така стоят нещата. И кои са „те“, Джузепе? Имат ли нещо общо с Никол и този шантаж?
Той се притесни, че се е разприказвал.
— Дай ми парите.
— Не искам да го правя повече — каза твърдо Лили. Очите й блестяха върху бледото лице. — Не мога, Джузепе. Направих всичко, което поиска. Дойдох в Лондон, когато ми заповяда. Дадох ти всичко, което имах, без да получа никаква гаранция, че Никол е жива. Единствено ми даде рокличката, която носеше в деня на отвличането си.
— Съмняваш се, че Николета е при мен? — попита меко Джузепе.
— Да, съмнявам се. — Преглътна с усилие. — Мисля, че е мъртва.
— Имаш думата ми, че не е.
— Аха. — Лили се изсмя презрително. — Извини ме, че не вярвам на думата ти.
— Грешиш, cara — каза той надуто. — Не знам защо, но тази нощ ми хрумна да ти донеса едно доказателство, че Николета е жива. Не искам да се съмняваш в мен и затова ще ти покажа нещо. — Погледна през рамо към тъмната уличка.
Лили слисано насочи поглед в същата посока. Джузепе извика нещо на диалекта си, което тя не разбра. На няколко метра от тях се появи една фигура, обвита в нещо, приличащо на чаршаф. Лили смаяно наблюдаваше странното появяване.
— Какво ще кажеш сега, cara? — попита самодоволно Джузепе.
Тя започна да трепери, когато фигурата се оказа мъж, който държеше за ръцете едно момиченце. Когато я повдигна, черните й къдрици блеснаха като полиран оникс, контрастирайки със сивото на небето.
— Не! — извика Лили. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите.