Дивашките крясъци отекваха между дървените стени на сградата, превърната в обор. Между количките и боклуците Лили видя едно хлапе, свито на пода с глава на коленете. Раменете му потреперваха, като че плачеше. Тя забрави всякаква предпазливост и спря коня.
Момчето вдигна глава. Лицето му бе мръсно, а сълзите оставяха вадички по бузите му. Беше много слабо, с изострени черти. На възраст бе горе-долу колкото Хенри, но гладът и болестите бяха оставили своя отпечатък. При вида на Лили и лъскавия й кон спря да плаче и я загледа със зяпнала уста.
— Защо плачеш? — попита го нежно.
— Не плача — отвърна то и изтри очите си с парцаливия ръкав.
— Нараниха ли те?
— Не.
— Чакаш ли някого? — Посочи с ръка дървената стена, зад която се чуваше глъчката.
— Да… Скоро ще дойдат да го вземат.
Детето погледна към задната част, където стоеше една шарена каруца. Виждаше се изписано името на пътуващ цирк. В предната й част бе впрегнато сиво измършавяло конче.
— Него ли? — попита Лили смаяно. Слезе от коня. Момчето се надигна и, спазвайки дистанция, я придружи до каруцата. Тя извика задавено при вида на решетките и рошавата глава на една мечка. — По дяволите!
Мечката бе положила глава на лапите си. Погледна я с тъжен поглед, като че ли я питаше нещо.
— Няма да те нарани. — Детето протегна ръка и погали животното по главата. — Това е стар приятел.
— Наистина стар — съгласи се Лили, гледайки очарована към мечката.
Козината й беше мръсна, имаше огромни плешивини както по врата, така и по цялото тяло. Момчето продължаваше да я гали.
— Можеш да я пипнеш — каза.
Лили внимателно пъхна ръка между решетките. Мечката дишаше спокойно, а очите й бяха притворени. Нежно погали огромната глава, а в погледа й се четеше мъка за бедното животно.
— Никога не бях докосвала жива мечка — прошепна.
Момчето подсмръкна.
— Не й остава много.
— От цирка ли си? — попита го Лили.
— Да. Баща ми е дресьор. Поки вече не помни номерата. Баща ми каза да я доведа тук и да я продам за десет либри.
— За да я използват в боя?
Лили се намръщи. Кучетата щяха да я разкъсат на момента.
— Да — отговори тъжно детето. — За да настървят кучетата, започват първо с плъхове и язовци. После ще им дадат Поки.
Тя беше ужасена.
— Това е чудовищно! Прекалено стара е, за да се защитава!
— Не мога да се върна вкъщи без десетте либри — изхлипа момчето. — Баща ми ще ме бие.
Отвърна глава от разплаканото му лице. Не можеше нищо да направи, освен да се моли кучетата да си свършат бързо работата и мечката да не се мъчи дълго.
— Каква нощ — промърмори. Светът бе пълен с жестокости. Безполезно е да се бори срещу тях. Да види това животно победено и беззащитно я изпълваше с горчивина. — Съжалявам. — Насочи се към коня си. — Нищо не мога да направя.
— Идва Палача — прошепна момчето.
Лили погледна през рамо и видя да се приближава един огромен мъж с мърляв вид. Имаше врат на бик и ръце като дънери. Беше небръснат, а между оределите му зъби се мъдреше пура.
— Къде си, Мецо? — извика с цяло гърло. После очите му светнаха любопитно при вида на елегантния арабски жребец. — Какво е това? — Заобиколи коня и огледа обстойно Лили. — Мале каква коса! Вие ли сте дарителката, милейди?
Грубият й отговор провокира гръмогласен смях. После мъжагата погледна към момчето.
— Даде ли й да яде, а? Я да хвърлим един поглед. — Гледката на свитата мечка го накара да свие презрително устни. — Кучетата изобщо няма да се затруднят. И баща ти иска десет либри за това?
Момчето потрепери.
— Да, господине.
Лили не можеше да понася повече. Имаше достатъчно жестокост и ненужно страдание на тоя свят, за да позволи да измъчват това нещастно животно.
— Ще ви платя десетте либри за нея — каза. — Очевидно е, че бедното животно не ви служи за нищо, господин Палач. — Дискретно потърси портмонето в корсажа си.