— Алекс, Алекс…
Той я притисна в обятията си и се опита да я успокои.
— Дишай дълбоко. Още веднъж…
— Дойде точно навреме — каза задъхано.
— Казах ти, че ще се грижа за теб — промърмори той. — Няма значение какви трудности ми създаваш.
Стисна я силно, без да престава да нашепва нежности в ухото й. Пъхна ръка под изцапаната с кал пелерина и я погали по гърба. Тя започна да се смее истерично.
— Спокойно — каза той. — Спокойно.
— Как разбра? Как ме намери?
— Лейди Лайън не беше вкъщи. Отидох в Крейвън’с и разбрах, че си излязла, въпреки че каретата и слугите бяха там. Уърти призна, че си тръгнала сама към Ковънт Гардън. — Посочи с глава към края на уличката, където стоеше кочияшът с два коня. — Грейвс и аз обикаляхме улиците, докато те намерим. — Повдигна главата й и я погледна в очите. — Наруши обещанието, което ми даде, Лили.
— Не. Отидох в Крейвън’с с придружители. Това беше всичко, за което ме помоли.
— Да не спорим сега — заяви усмихнато. — Много добре знаеш какво имах предвид.
— Но, Алекс…
— Мълчи.
Забелязаха двама здрави мъже да се приближават към тях.
— Какво, по дяволите…? — възкликна единият, докато другарят му се почесваше по главата. — Докарай мечката. Кучетата са нетърпеливи след язовеца.
— Не! — извика Лили, готова да им се противопостави. — Не, проклети касапи! Защо не хвърлите един от вас на кучетата? Няма да ви оставят никаква възможност. — Обърна се към Алекс и го хвана за ризата. — Купих мечката. Моя е! Когато разбрах какво смятат да правят с нея… Бедното животно… Не мога да не го съжалявам. Не позволявай да го отведат, ще го разкъсат…
— Лили. — Взе лицето й в ръце. — Успокой се. Чуй ме. Това се случва всеки ден.
— Това е жестоко! Варварско!
— Съгласен съм. Но в случай, че спасим това животно, ще намерят друго.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Казва се Поки — каза с тънък глас. Даваше си сметка, че поведението й е глупаво. Никога не бе имала такива емоционални изблици, нито пък бе умолявала някой мъж да й помогне. Но явно бе полудяла след срещата с дъщеря си и събитията от последните дни. — Няма да им позволя да я отведат. Искам я като сватбен подарък, Алекс.
— Сватбен подарък? — Той хвърли поглед на раздрънканата каруца. Старата мечка подаваше муцуна през решетките. Оставаше й малко живот, с борба или без.
— Моля те — прошепна Лили, положила глава на измачканата му риза.
Той изруга под нос и я отдалечи от себе си.
— Върви при Грейвс и се качвай на единия кон — промърмори. — Аз ще се оправя с това.
— Но…
— Направи го — гласът му беше спокоен, но решителен.
Лили се подчини. Бавно се насочи към конете.
Алекс се приближи към двамата мъже.
— Животното е наше — каза.
Единият направи крачка напред.
— Трябва ни за боя.
— Ще трябва да си намерите друго. Съпругата ми иска това. — Усмихна се, но погледът му остана студен и заплашителен. — Нещо да възразите?
Мъжете погледнаха неподвижното тяло на Рутърс, а после и Алекс. Очевидно никой от двамата не желаеше да сподели участта на съучастника им.
— Тогава какво, по дяволите, да дадем на кучетата? — попита жално единият.
— Имам няколко предложения — отговори Алекс твърдо, — но никое няма да ви хареса.
И двамата отстъпиха, уплашени от погледа му.
— Мисля, че можем да осигурим още плъхове и язовци — измърмори единият.
Другият сви устни недоволно.
— Ама им обещахме мечка…
Алекс направи знак на Грейвс и кочияшът се приближи веднага.
— Да, милорд?
— Закарай каруцата вкъщи. Лейди Рейфорд и аз ще се приберем с конете.
На Грейвс не му допадна много идеята да вози подобен пътник до Суонс Корт, но не се оплака.
— Да, милорд, — каза и преглътна с усилие.
Приближи се предпазливо до шареното превозно средство и постла кърпа върху седалката. Настани се внимателно, да не изцапа ливреята си. Мечката наблюдаваше действията му с лек интерес. Алекс се усмихна и с големи крачки се насочи към очакващата го Лили.
Тя изглеждаше притеснена.
— Алекс, ще можем ли да оградим едно място за нея в Рейфорд Парк? Или по-добре да я оставим на свобода в гората?