— Ами да сменя колата си, да речем, с по-нова…
— Че какво ти е на колата. На четири години кола, таман в силата си… В България да я имам тази кола, с мене не можеш приказва.
— Но тук много от хората си сменят всяка година колите. Колкото по-често човек купува нова кола, толкова, значи, по-добре му вървят работите. А като се знае, че работите ти вървят добре, толкова повече доверието към теб е по-голямо, толкова бизнесът ти е по-добър и в крайна сметка работите ти започват да вървят наистина още по-добре… Това дава отражение дори на борсата, ако, да кажем, и там имаш по-солидни акции…
На борса още не съм стъпвал, така че сега мълча, за да не издам невежеството си. Още повече че, чуя ли борса, веднага ми замирисва на най-безпощадна и жестока експлоатация…
Това с колата мога да го разбера, ако има как, и аз бих си сменял колата всяка година. Макар че в България за такова нещо одма са готови да те оплюят в никой вестник… Ами защо пък и къщите си сменяват?… Предния ден Владко ми беше показал къщата си и тази на леля си. Две къщи, близко до брега на Тихия океан, всяка с двор, в дворчето градинка, с два гаража… Като наближиш на десет метра гаража, сам се отваря, като влезеш вътре, сам се затваря… Какво повече може да му трябва на един човек?
Той пак ме гледа добродушно и търпеливо търси думи да ми обясни това необяснимо за мене американско движение — от един квартал в друг, че дори от един щат в друг… Местят се, пътуват и все нещо продават, все нещо купуват…
— Американското общество е много жизнено и мобилно. Намериш ли хубава работа, местиш се. Заради една къща все на едно място ли ще стоиш пял живот? Но има и друго. От това, в кой квартал живее човек, колко голяма е къщата му, зависи какво ще е отношението към него и на другите бизнесмени. Щом живее между богати, значи и той е богат. Расте общественото му положение, а като расте то, расте и кесията…
Но цял живот така на педали издържа ли се, само за да ти бъде по-голямо богатството, да ти върви бизнесът! Че прав е Алеко!
Владко мълчи, гледа ме през очилата си и сдържано казва:
— Тук под «живот» точно това се разбира — да ти върви все по-добре работата… Работата и преуспяването правят смисъла на човешкия живот…
— И докога тъй, къде е границата?
— Това е въпрос, на който всеки отговаря сам за себе си.
Той спира, не казва повече… Аз също спирам, не питам повече. Това е твърде голямо изречение, твърде дълбока констатация, за която е ясно, че аз съм още зелен, че време ми трябва да гледам Америка и още да я откривам зад тия думи на Владко.
Където и да ходих, каквото и да гледах, това старание, този култ и преданост към всичко, което се нарича работа, непрекъснато ме изумяват и аз все повече се съмнявам, че тия хора толкова се стараят, само защото ги е страх да не остават на улицата. Темата за границите на потреблението, която бяхме захванали с Владко, ме изправя пред нови въпроси. И аз се радвам, че ще отида днес в «Ренд Корпорейшън», при едни от най-учените мъже на Америка, и там отново ще питам. Тази жажда на Америка толкова много да работи ми пали въображението и аз си казвам, че няма да си отида оттук, ако не разбера тайната и мощна пружина на американското трудолюбие…
Лос Анжелос не е само палми, хубави улици, големи квартали, Холивуд, кинозвезди и други земни и неземни красоти и богатства. Лос Анжелос е и наука, Лос Анжелос е и «Ренд Корпорейшън»…
Сградата на «Ренд Корпорейшън» с нищо не ме впечатлява. Тая пък стаичка, в която ме въвеждат, съвсем. Нито един партиен секретар в България няма да ти седне в нея. На стената — прожекционно табло, не от най-големите, пред него — маса със зелено сукно, около масата — столове. Един портрет на Буш поне да имаше, един бюст я на Линкълн, я на Вашингтон. Или пък пейзаж от някой приближен до Белия дом американски художник. Нищо — голи стени. Донасят ми прибор за кафе, който ми отнема известно време, докато разбера откъде да натисна, та да потече кафето. Подобен проблем ми създава и захарницата. Все пак може да се каже, че откак съм в Америка, придобих известна техническа култура… Пресилването в петнайсетина различни хотела, в различно време строени, направо си бе едно инженерно образование.
Защото американците не са народ като народ и Америка не е държава като хората. Не вземат като нас, да си направят един завод за кранове и мивки, един техен си «Стоян Бъчваров», после, като ги гони толкова научно-техническият прогрес, да си го усъвършенстват, колкото искат. А те във всеки хотел различни вани сложили, различни кранове, различни мивки. Едни от началото на века, други от средата, трети, дето се казва, от утрешния ден. На едни кранът ниско долу, на други по средата на стената, на трети пък изобщо не може да го стигне без стълба човек. Че аз да не съм водопроводчик или ясновидец, та ще зная коя мивка и душ какви бутони имат, откъде се натискат, кое се превърта, на коя точно фотоклетка откъде да й застана, че да ми пусне водата… Налагаше ми се няколко пъти да признавам техническата си безпомощност, да излизам неизкъпан, или ако успея поне вода в мивката да пусна — да се измия с кърпата… Макар че и това не всеки път ми се удаваше. Доста си бях интересен — гол, изправен пред един нищо и никакъв кран, въртя се петнайсет, двайсет минути около него, пробвам тази дръжка, онова колело, а вода не прокапва… Тъй да ме гледа човек отстрани как съм клекнал и оглеждам лъскавите железа — шишкав, гол и безпомощен… доста смях може да се посмее. Както пък ние, българите, обичаме да се присмеем на човек, който се е препънал, паднал или пък е изгубил властта си. Ала аз съм убеден, че тъкмо поради тази причина, макар да идвам от една световноизвестна техническа нация, познанията ми с нищо не могат да застрашат безопасността на Америка. Тяхното ЦРУ сигурно се е отказало вече да ме следи и ме е оставило сам да си блъскам главата с тия проклети кранове и душове. И до смях ли ми е било, до сълзи ли, само аз си зная… Що зор видях с крановете на един душ в Мемфис — разгадах го чак на третия ден… Те пък не щяха и не щяха да протекат, докато не определя с един термостат колко топла трябва да е водата, за да потече…