Мракът по този начин не заварва без светлини нито един разсеян шофьор.
Вече е нощ. Назад е Санта Фе, назад остават индианци, испанци, Джейн, докторът. И всички тия безкрайни пътища с нанизи от чушки. Винаги, отсега нататък, застана ли под копривщенски чардак или до видимски дирек, накачулен с провесени, изсъхнали чушки — за индианците и за Мексико ще мисля.
XIV
От Чикаго летя със самолет до Бъфало, където пристигам късно вечерта. На летището отново ще трябва да взема кола. В Америка това не отнема повече от десетина минути. Колата, както винаги, е нова, няма и десет хиляди километра, хонда, бабан, отново Япония се е кръстосала с Америка… Тук, в службата за «коли под наем», ме чака бележка — нямат грешка американците, когато създават организация. Ето го името на хотелчето в Ниагара, където ще преспя… Значи, мисля си, там вече и хотели има… Не е като по Алеково време… Какви ли пък са снеговете и ледовете… Като нищо мога да бера ядове по пътя. Америка, Америка, ама снегът не знае политика. Вали, затрупва и мамицата ти разкарва. Нали зная какво е по нашите пътища зиме.
Мисля си за пътя, ала акълът ми все е в Ниагара. Какво ли е чудо около водопада сега. Свирепи канадско-американски студове, а там, сред снежната пустош, бучи, фучи и се пени във вечната си стихия само той — водопадът…
Дано стигна жив и здрав, да ме поеме топлият хотел, а сутринта, още в бели зори, ще залепя нос о прозореца… Дали водопадът ще се вижда от прозореца на хотела ми, като е толкова голям? От другия край на Америка идвам, да му се поклоня. Щом толкова години, векове даже, цял свят си пренася куфарите насам, за да му удари темане, аз ли няма да го направя като зная от Алеко какво чудо е!
И няма да е много далеч от хотела, надявам се… Пуснал ледените си бради, див в мощта си, напълнил километрите наоколо с трясъка на водите си, в хотела, за да си чуеш приказката, сигурно трябва да викаш…
За моя изненада, по пътя сняг няма — изчистен е, като с метла, после с влажна кърпа забърсан, че на всичко отгоре и със суха минат… Вляво, вдясно, надписи — «Ниагара фолс». Ха прочета такъв надпис, ха усетя сърцето си как даде някой залп…
Колкото и да накъсява разстоянието до «Ниагара фолс», сняг няма и няма. И асфалтът не е черен през нощта, а шарен от отражението на светлините на десетките хотели и ресторанти, на светофарите и кръстовищата, които съвсем объркват моята представа. Все имах чувството, че ще се озова едва ли не на Северния полюс, а то излезе, че оттук до Ниагара е все град — при това все буден и сякаш много весел град. Разпалавели се рекламите, развеселили се — не бе хотел, не бе чудо… Един до друг, един през друг, един над друг. Към Ниагара ли отивам, или към Холивуд? Че там беше къде-къде по-кротко през нощта от веселбите на този път, който си представях за умрял от студ…
И вместо да намаляват, колите, които ме задминават, стават все повече и повече. Дали пък не съм сбъркал… Окото в картата — после по табелите встрани. Няма грешка.
Натискам още малко газта — доколкото дава право знакът, наострил съм вече уши — кой час ще чуя онзи див рев, та да изтърва кормилото…
Нови «уеи» идват, нови кръстовища, нови светлини, пръснати, като че дядо Господ е минал преди малко отгоре, изтървал ги от скута си и те, както паднали, тъй останали да светят. Изведнъж стъклото на колата се намокри… Излязох на един широк и дълъг мост, дори парапетите му встрани не се виждат. Чистачките избърсват пръските, нови падат върху стъклото… Тъй като гледах картата — това е пътят. Тогава, аз не съм никъде другаде, а отгоре, върху река Ниагара!…
В нощта, в самотата, върху гърба на моста, под мене реката — става ми тайнствено и гордо — върви го опиши какво му е на човека на такова място, в такъв час на нощта…
Пръските изчезнаха тъй както се появиха, чистачките заскърцаха на сухо. Един нов светлинен и рекламен хаос ме поглъща и обърква. И така, докато намеря хотела. Огромен, студен в студената нощ. Тътря багажа си, а ухото ми все там, в нощта — чува ли се вече, защо аз не го чувам?… Когато поемам ключа на стаята, момичето, като да ми чете мислите, казва: