— Като например?
— Като свободното време, общата си култура, образованието, което особено в началните и средните училища и днес у нас не е добро. Това е един от нерешените проблеми на Америка. Като поддържането на приятелски отношения, които изискват време — също. Масовият американец знае всичко или почти всичко за онова, което може да му донесе успех в работата, но повече от това — рядко…
В такива случаи, когато се критикува Америка, на мен ми става хубаво, и аз кимам доволно…
— За да стигна до извода, който искам да направя, ще посоча цифри — казва все така равно и спокойно Крен. — Производителността на труда в края на миналия и в началото на сегашния век нарасна няколко пъти. Това се дължи на факта, че от работниците се искаше да извършват на конвейера или на поточната линия еднотипна работа — монотонна и скучна. Но те я вършеха, защото от това печелеха и можеха да постигнат високи стандарти в удовлетворяването на своите нужди. По онова време те се измерваха с онова, което индустрията вече даваше в изобилие — коли, дрехи, домакински уреди, лесно сглобяеми жилища…
През 1920 г. например работниците съставляваха 50 процента от работещите. Това бяха хора на конвейерите. Промяната на самата организация на труда и технологиите в следващите години доведе до масово освобождаване на работници, които се насочиха към сферата на обслужването. Сега служещите и обслужващите са вече над петдесет и три процента, а броят на работниците в материалното производство спадна на около двадесет и пет…
Появи се проблемът за по-голяма свобода на работното място. Той доведе до увеличаване на образованието. Ето още две цифри: през 1940 г. средното образователно ниво на американския работник е 8,7 години. Четиридесет години по-късно то е 13 години…
Иначе казано, всички работници в Америка имат малко по-високо от онова образование, което у нас се нарича средно. Макар че друг е въпросът доколко нашето средно образование е добро.
— Някога хората работеха много и поради икономическата принуда — казва още професорът. — Страхът от безработица беше реален и силен. А самата безработица — страшна. Днес този страх не съществува в същата степен. Безработицата е по-скоро морален проблем, отколкото икономически. Помощите за безработните, безплатните купони, увеличението на семействата с две заплати направи безработицата съвсем не такова плашило, както преди две-три десетилетия… Поради това и икономическите стимули не са вече толкова важни. Засищането на материалните нужди на хората, таванът на материалните придобивки вече е постигнат за много голяма част от населението. Те вече не са всеобща цел и смисъл на труда…
— Тогава какво остава — попитах, — доброто възпитание ли, калвинизмът ли?
— На нас очевидно ни е нужна нова система от ценности — казва професорът. — Но каква точно — ето въпроса, на който Америка ще трябва да отговори през следващите години… Но нали човешкото щастие и смисълът на живота съвсем не се заключват в постигането и в постигнатото. Той много повече е в търсенето…
— И докато търсите, все така ли ще работите питам. — Трудолюбието вече ехо на инерцията и традицията ли ще бъде?…
— Кажете го по-добре на една популярна, вкоренена в самите основи на нашия живот нравственост. Ако тази истина — той замълчава — въобще може да се формулира така накратко…
— След като в Америка — задавам аз последния си въпрос — хората не се страхуват вече от безработицата, след като демокрацията ви е толкова вездесъща и когато човек е на път, и когато е на работа, и когато е в леглото, в което — казвам — съм напълно убеден, то все пак вие, американците, имате ли някакъв страх!…
— Имахме страх от война — отвърна просто Крен. — От руснаците. Сега вече този страх изчезна. С тази си заслуга Горбачов си осигури най-елитно място в човешката история. Преди двадесет години имахме страх, че сме ненавиждани от света, Русия ни бе изпреварила в Космоса, затънахме във Виетнамската война. Американците трудно преживяха това световно пренебрежение към тях… Това бе смисълът на Рейгъномията… Да се възвърне престижът на Америка! И ние го постигнахме…
Не съм още преспал, дето се казва, една седмица в Америка, а се хванах с най-големия въпрос: защо толкова много работят хората в тая държава… Всъщност това непонятно за нас, европейците, американско трудолюбие е една от най-големите ми изненади в Америка. А още изненади идат, още много има да се види…
II
Гледах я аз Америка още когато на екрана във френския «Боинг» се показа суша. Летенето над водата свършваше, екранът показа точно къде е самолетът, тогава се наведох през прозорчето и погледнах надолу… Настъпили бяхме над Канада.