— Точно там, където водата се откъсва от сушата, за да се сгромоляса в дълбокото и тъмното, се навеждам и пипам ледената вода. И не се знае кое беше по-студено — тя ли, челото ми ли…
Нощта подсилва едно видение, убива друго… Толкова много грохот от тази вода е минавал през фантазията ми, че сега усещам лекота… Шумът не ми достига…
Тежки водни откоси — като много гъста, едра трева — се повалят отведнъж и се спускат в тъмното. Ако не е, че до парапета, на който сме се накачулили двайсетина — тридесетина такива като мене — току-що дошли, хвърлили куфарите и хукнали насам — достигат гъсти пръски, човек може да помисли, че това са замръзнали провлачища вода. Ала пяната, шумът и пръските показват, че замръзване няма, че водопадът е жив и истински.
Какво става долу, сега не се вижда. Там, в огнището, американците не са поставили светлини. Оставили са го на човешката фантазия — рай ли е, ад ли е, там сега, нека тя реши.
От мястото, където сме застанали, едно виждаме — хиляди топове вода се откъсват от брега и в пълен хаос се изсипват долу. Отгоре им идват други хиляди. Те ги смазват и донатикват още по-надолу, където е въображаемото дъно. Част от водата се изскубва встрани, с тях се заема вятърът, разкъсва ги, прави ги на прах, с който е пълно цялото небе наоколо. Сякаш долу пияни и сърдити великани, се бъхтят и скубят, и никой не знае къде са краката им, къде брадите. И най-вече, докога ще трае пиянството им, кога ще се изморят и изтрезнеят, за да настъпи най-сетне наоколо покой. Тече вода, вечна вода иде отгоре и пада долу… Тъй откога? Тъй докога!
Гледам водата, гледам светлините, гледам тъмното дъно на Ниагарския водопад. И налудничава мисъл ме накарва да се сепна. А дали, ако пак някога дойда тук, от двете страни на нощта, канадци и американци няма вече да са протегнали железни пръти, и точно над огнището да са построили хотел. И там, в стъклата на този хотел, да се бият и стичат пръските. И човек да може да паркира колата си във водата — точно под водопада.
Като едното нищо ще стане. Стига някой да се досети…
Утрото е по-мъдро от нощта. Не го е казал американец. Събудих се, погледнах през прозореца. Град като град, освен че прехвърчат снежинки. Ала аз нямам търпение да се озова отново там. Само че сега натискам на главата си един каскет и пригласям фотоапарата… вън е студеното канадско-американско слънце, свети, но не топли… Градът още спи или си почива. Днес е неделя. Тръгвам по снощния път. Сега наистина е друго. Светлини и шарении няма. Има слънце — бяло и студено. Ето градината. Ето алеята. Ето го вятъра. Ето го и шума. Реката се чува, преди да се види. Още малко. Хора няма, няма светлини и сенки. В ранното утро ще бъдем трима — аз, реката и водопадът. Сега не бързам да го видя. Виждам зелената вода, каквато е водата на всяка чиста и дълбока река — с бели гриви, метър и отгоре големи. Иде от лявата ми страна — настръхнала, зимна река… Пред мене мост. Снощи не съм го видял — минеш ли този мост, в Канада си. Не гледам моста — гледам тази чиста вода. Какво спокойствие и сила крие в себе си зелената вода. Дори когато е такава бърза и цялата в драперии. И нагоре, докъдето се вижда, и по-надолу, където е водопадът. Тръгвам покрай перилата, които ме пазят да не падна в реката, хората още спят, затова самотата и величието сега са най-силни. Благодаря му на бога, че ми ги отпусна тия няколко минути насаме с Ниагара. Дишам дълбоко студения и плътен въздух и усещам, че се пречиствам. Стигам до извивката на реката и пак заставам там, където водата се къса от коритото си, помамена от това Вартоломеево дъно. Ето го! Голям, безкраен хаос, в който не можеш да разбереш отгоре ли пада водата, или обратно — великаните я издухват нагоре, та тя стига до високото, където съм застанал — поглежда реката, казва й нещо и пак се отпуска към дъното. Между горе-то и долу-то е пяна, пръски, вятър, огромно кълбо, което вечно се върти. Слънцето се е вдигнало високо и над това, бучащо и тътнещо кълбо, се е очертала небесна дъга. Както винаги, тя иде от далечината, където е сърцето на Канада, и се забива в дъното на водопада. В най-разпененото. Иска ми се да съм дете, да се покатеря по дъгата, да се пързулна по гърба й, и да цопна в най-дълбокото. Водите, които падат отгоре, ще ме натиснат да не изплувам, тогава ще видя чудните светове на великаните. Как ми се иска да се скрия между скалите и падащата вода. Това сигурно е най-скришното и най-красиво място на Земята. Зад гърба ти скалите, отпреде дебела водна завеса, която ни човек пуска, ни слънце. Лъчите му достигат до водните блани, разбиват се, разпръскват се, изпълват с чудно сияние това подводно царство.