Гледам водопада. Гледам реката. Наглеждане няма. Ни денем, ни нощем. Разляла се в един безкрай, колкото по-нагоре отива, все по-широка става. Хиляди ледени късове са се събрали един до друг, като че някой е гребло ги е примамил, и като се отбутват тук-там от брега — бавно, бавно идат надолу… След малко ще минат покрай мене, след още малко ще стигнат водопада. Вървя заедно с тях към водната пропаст. Наоколо още няма хора и тая кражба на минути, насаме с Ниагара, е най-хубавото нещо, което съм могъл да си представя, че ще преживея. Десетината декара ледени парчета вече са на метър от края, зная, че всеки миг наоколо ще избухне невъобразим трясък. Представяте ли си ги тези хиляди парчета лед какво чудо ще направят като се заизсипват едно след друго, като се заблъскат едно о друго, като запердашат челото на ледените блокове долу… Сигурен съм, че този тътен, този трополак на лед ще се чуе чак в Белия дом. И че Буш ще вдигне в тази бяла утрин телефона да попита службите си какво става в Америка…
Ехото на гръмотевиците продължи няколко минути. После дълго заглъхваше в далечините на Канада. Освободена от ледовете си, реката пак подгони белите зайчета, пак ги подкара по своя вечен път…
Ако си на канадския бряг, ще бъдеш точно срещу водопада. От американската страна, за да се вижда по-добре цялата дъга на водата, са направили мост… Оттам гледаш планините от лед, които са замръзнали долу. Тия планини отдалече настъпват към огнището на водопада, подвират се под самия него и какво знаят челата им, опълчени под тези смазващи тежестта на падащата вода — нека всеки сам си представи. Реката се бие в ледовете долу, ръфа от тях, със зъби и с нокти се брани да не я притиснат повече, да не отнемат от падащата й красота. Ледът също се инати — лепи всяка капка отгоре си, иска да стане по-висок, да изпълзи от дъното и да надникне там горе, където досега не е достигал.
Кой е по-силен, кой е по-вечен — живата вода или ледовете? Докога ще трае тази битка. Така ги сварвам в ранното утро. Тя — раздърпана, нервна и изящна в своя гняв. Ледените канари, покрити в бясна пяна, спокойни и величествени в безмълвно упорство. Не е водата, която може да ги плаши. Не от нея, от слънцето изпитват страх…
И те скоро ще отстъпят. Колкото и днес да е студено, на брега вече е показало жълтата си главичка минзухарче. Дойде ли минзухарчето — то е знак. Оттук нататък, ден по ден, час по час, реката ще настъпва, докато изяде тая бяла планина под себе си.
В мразовитото утро летят чайки. Те пък какво търсят и какво ще намерят в това студено, най-студено огнище на земята.
Дали и те като мен са дошли дотук само да погледат, а водопадът ги е омаял, и те вече нямат сили да напуснат тази хубост и да си тръгнат.
Замръзвам, а и аз като чайките, не мога да си тръгна. Направих няколко крачки, обърнах се. Водата ме извика. Застанах пак над този трясък, слънцето се скри, дъгата се изгуби, водата стана още по-студена и дива. Да тръгна, но не тръгвам. Бученето ме опива, пропастта отдолу ме мами. Сега вече не се обръщам. Обърна ли се, водопадът пак ще ме повика…
Водопадът е разглезен. Той е свикнал по всяко време тук да има хора, да щракат апарати, да му се любуват и възхищават…
Няма вече самота. Ето ги — първите вече идат. Можете да се досетите — това са японци… Ще постоят час-два, ще дойдат други. И те тъй — ще пощракат с апаратите си, ще поснимат с камерите си. И те ще си отидат, и други ще дойдат. А тази река винаги ще върви след тях. Както цял живот върви след всеки, който се е доближил до нея… Все тъй яростна, грациозна, все тъй вечна…
Колко такива като мене са минали оттук, потракали са с апаратите си отгоре й, а тя тече, тече… И не изтича…
Тръгвам си — дошъл, видял. Уж е моят водопад, а не е…
И един въпрос върви до мене: ти ли, Алеко, си бил по-голям от него, той ли вече не е същият?
Или моите очи и очите на хилядите други, които идват, не гледат вече тъй, както са гледали, очите на човека преди век!
XV
Няма как, ще се разделям с Америка. Голям майтап ще падне, ако съм взел да свиквам с нея…
Бях позабравил какво е България — по-точно, бях й позабравил нямането, опашките, политическия бабаитлък… Бях позабравил за грубостите, които вървят след тебе, речеш ли да се обърнеш към човек, или служба по някаква работа. Бях позабравил за злобата между хората, за завистта…