— Идете там. — И посочва другия край на стъкления коридор. — Чакайте там…
Позволявам си да го погледна учудено…
— За вашата сигурност — идете там…
При такива думи, и на онзи свят се ходи. «Там» няма пейка, няма стол. Присядам на ръба на един парапет…
По земята полицаят вече е разтъпкал с крак доста угарки. И хартийки се валят…
Те се валят, аз чакам… Петнадесет, двадесет минути… Ни полицай, ни терорист минават… По едно време се появява една лелка, оглежда ме вяло, оглеждам я и аз и попитвам плахо:
— Оттук има ли автобуси, или някакъв друг транспорт до летище «Орли»…
— Не зная, господине. Аз съм отскоро на работа… — И отминава по своите безметежни, европейски пътища…
Няма, няма никакво съмнение — в Европа съм… Дори може да се каже — в България…
След около половин час излиза полицаят и ме вика с пръст:
— Заповядайте!…
Барвам си паспортчето, ха сега да видим къде ми е куфарчето? Да не вземе и с него да стане като с килимчето на бай Ганя — да замине за София преди мен, пък ти утре иди го гони…
Нейсе. Намерих го — самотно, върти се на един диск за багажи от Америка. Вземам го от диска и с това последната ми връзка с оная земя, е вече прекъсната. Така става и моето последно прощаване с Америка. Влизам в салона, питам един, питам втори, нейсе — напипвам един рейс, който всеки момент ще потегли за «Орли». Младежът на кормилото си приказва с едно девойче, застанало до него, възрастна жена се опитва да си натовари куфара… Някой й помогна, криво-ляво жената се оправи. Прави му чест на шофьора, оказа се, че знае и английски.
— Всичко ли е о’кей? — попита той и люшна рейсчето…
На «Орли» спря. Каза: «Орли две» в микрофончето, и се зае да си пише нещо. Имаше няколко бабички, те пък къде са тръгнали, натоварили се с толкова багажи. На всичко отгоре се оказват американки. Озъртат се, оглеждат се, няма ли тук негри, няма ли обслужващ персонал да им вземе куфарите, да ги натовари на една количка, да им лъсне отпред белите си зъби, да им се поклони, като му дадат едно доларче… Няма! Това да не ви е Америка… Сваляйте си сега сами куфарите, за да видите на нас лесно ли ни е.
В салона е задушно. Всичките пейки са заети от пристигащи и излитащи за някъде араби: баби, старци, дебели, тънки, деца — измити, мърляви… Свят! Като че не съм в Париж, а някъде по пристанищата на Пирея, Неапол или Александрия… Обикалям цялата огромна зала, намирам място. Отварям взетия от самолета френски вестник «Фигаро»…
Голяма анкета: отношението на французите към чужденците. Против арабите — толкова и толкова процента, против негрите — толкова и толкова. Антисемити — толкова и толкова. Срещу други гастарбайтери от Европа — толкова и толкова. Министър-председателят е разтревожен от растящия расизъм във Франция…
Америка, Америка, къде си?…
В самолета — вече мил, роден самолет на «Балкан», до мене седи французойка. Моите години я гонят. И не само я гонят, ами са я стигнали… Тя е от Париж, от комунистическата община Банлийо…
Приказваме си…
— Откъде идвате — пита…
— От Америка — отвръщам…
Жената прави кисела физиономия. Мълчи малко и започва да говори срещу Америка. Какви страшни расови проблеми има там. Каква безработица и наркомания!… Какво жестоко отчуждение между хората…
— Вие сигурно сте били за дълго? — казвам.
— Нито съм била, нито имам намерение да ходя. Синът ми е студент, той има приятели студенти — от тях зная, и от пресата…
— А той бил ли е там?…
— Не, и няма никакво намерение да ходи… Ние също имаме проблеми — снизходително додава жената. Но техните са десетократно повече.
— Да им имаме проблемите — отронвам тихо…
— Не ви разбрах — рече жената…
— Аз също не се разбрах — отвърнах…
Още малко, и ще кацнем в София. У мене всичко вече се побългарява. Америка е назад… Много назад. Едно изречение се върти в главата ми и докато не го изрека на глас, както прави онова момченце от приказката, когато изкопава дупка, за да извика в нея: «Цар Траян има кози уши», та да му олекне, така и аз… Не мирясвам, докато не казвам на глас, ала само аз да се чуя:
Това, което мислех, че сме ние, европейците, се оказа, че са американците…
Объркан тръгнах към онзи свят!
Още по-объркан се върнах…
юни 1990 г.