Такива ми ти работи, Алеко, на мястото на твоите кланици е измислила Америка…
Трябва да ти кажа, че от уважение към теб ходих навсякъде, където и ти си бил преди 100 години. И хем Америка си е Америка, хем не е. И край Мичиганското езеро, където е било световното изложение, ходих, и в ресторантчетата, и на Ниагара, и във Вашингтон. По петите ти вървях и сега мога да ти кажа без никакво колебание. Голяма работа си бил ти, бай Алеко. Много ти е било силно и точно окото, по-дебели стени и десетилетия и от най-новия американски флуорограф е пробивало…
И поради всичко това не мога да премълча един въпрос, който няма нищо общо с американските работи. Откъде ти преди 100 години събра толкова пари, че туй Америка, Франция, Англия — изръшка ги наведнъж и окото не ти мигна. Колкото и да е неприлично пред святото ти име, подозирам те, писателю, че си бил таен барман, магазинер или продавач на бензиностанция. Или, колкото и да ни залъгваш, с бае ти Ганя сте си били биз-бизе хора на правителството, та то се е бръкнало в кесията и ти е отворило вратата за света. Сега в развитата от социализма България само човек на Партията и Правителството може да изръшка толкова свят… Иначе, като оставим настрана големите си успехи, България си е същата, Алеко, каквато беше и по твое време.
Преди два дни се разделих с бае ти Ганя. Напоследък, докато ходих по банки, по служби, по учреждения, той беше все отпреде ми. Сега се беше хванал пък да стяга избори и четеше, та се късаше твоите писания, да си припомни от ония години това-онова, което е позабравил. Със сигурност мога да кажа обаче, че нищо съществено не е забравил и че комай нищо ново не е научил, колкото и да беше се образовал в курсове, школи, университети…
И вестници се хвана да прави, и езикът, и псувните, и кепазенето на тоя и оня в тях са си ама хептен същите. 103 вестника оставих, Алеко, да излизат, като тръгнах. Около 85 партии и движения да се борят за власт. И какъв мерак само за европейци да минем. Окото на твоя човек се оказа, че или на Изток гледа, или на Запад. Само не и пред себе си! Поради това, каквото и да напишеш за днешна България, макар че 100 години вече те няма — пак ще е вярно…
Та ходих, Алеко, и на пристанището на Мичиганското езеро. Едно, както е известно от историята и географията, от Големите езера, както са ги наричали милите индианци. Скъса ме този леден вятър: той инат, аз дваж, той духа срещу мен, разкопчава ми якето, дърпа го — като че не е виждал кожено яке. Цяла Америка сега е облечена в якета, мичиганският вятър с мен се хванал. Ала нали ме гледа, че ида от Европа, де да го знаеш този вятър, не му ли се ще и на него, както и на нас — българите, до нещо вносно да се тръкне… И тук търсих, скъпи ми Алеко, мръсната вода на езерото да видя. Хей тъй, плъзнала на шарени кръгове, мазни, синьо-зелени. Не само такава ольоскана вода, каквато ние си имаме вече в изобилие по Черноморието, не видях, ами и кораби твърде няма. Не щат вече като тебе и другите българи от миналия век, а и като хилядите европейци, да пътуват днешните хора с кораби. Дълго им е, скъпо им е, кой ти има време да отдели две седмици за път… Надрали са му кожата на американското небе самолетите, които изсипват чужденци от цял свят и за още се връщат… Поради което няма вече кой да напише такива сладки странички — как сте пътували, къде сте спирали по пътя, какви картинки са се виждали от майка България и от Европата, тръгнали с Америката да се борят…
Сега, доколкото шавърникат насам-нататък кораби, то е, за да разкарват трудолюбивия американец, преметнал каишката на фотоапарата през рамо, да снима щяло и нещяло. Тук-таме някой европеец като мене се мерне, ала слаба работа, Европата сега си гледа Европата, а Америка са я емнали южнокорейци, японци и де що има латиноамериканец или африканец, който иска по-богато да живее — и него тука го търси.
33% от всички студенти в Америка са от арабските и африканските страни. Нахлуват в днешна Америка точно тъй, както някога са нахлували англичаните пуритани.
Заглеждах се и във водите на Мисисипи — голяма река, и чиста. В сравнение е нея нашият «тих бял Дунав» наистина вече става само за песен, като прекалим малко с ракийката или като тръгнем колективно на екскурзия в каросерията на някой текезесарски камион, да я подкараме на два гласа… Че е голяма Мисисипи, голяма е, но че не й намалява водата никога — това е по-важното. Омекнаха ми краката, като я видях. Защото я видях посред нощ, когато самолетът кацна на летището в Мемфис. Един черен ме качи в широкия си шевролет и ме люшна на задната седалка като пет пари в кесия. Позна ме гяволът, че не съм от тукашния свят, щото, като стъпихме на един мост, рече: