Така е решен и непосилният за много страни проблем за замърсяването на въздуха от автомобилите. Една американска кола, която няма уредба за пречистване на газовете, не може да се движи. Просто и ясно. Законът я настига — където и да е, колкото и мощна да е и на колкото и богат и силен собственик да е. Така че тия стотици милиони леки коли и камиони в Америка си вървят насам-нататък, въздухът зад тях е чист, като че ли — преди да влезнат в движението, са минали през борова или букова гора, напълнили са резервоарите си вместо с бензин с най-чист и обогатен с кислород въздух и после, като тръгнат по безкрайните пътища на страната, го издишват… За това, че така яростно бранят небето, земята и водата си чисти, няма как на американците да не им се свали шапка.
Но в Америка, да се съсипеш, вече не можеш да намериш бензиностанция, на която да продават оловен бензин. Даже, за да е от ясно по-ясно, че бензинът е изчистен, на бензоколонките е написано. И при всичките тези факти за очистване на природата, които са от очевидни по-очевидни, в Америка на лягане и на ставане си приказват, че най-големият техен проблем си остава проблемът «Екология»… Леле, ако могат американците нас да ни видят на какво сме дередже… Ако узнаят, че сме страна, която на места е замърсена до 120 пъти над допустимото… И със самолет да прелитат над България, стюардесите ще раздават кърпички и противогази.
Тези мисли за България са тъжни, тези мисли за Америка са ведри. От тях и у мен напира надежда. Щом една Япония можа да си очисти въздуха, щом тая работа можа да я свърши така безпощадно, бивайки при това крайно недоволна от свършеното, една Америка, то явно е, че някой ден и останалият свят ще може. Че опасният екологичен край на човечеството може да бъде избегнат. Просто ще трябва да си навъдим и ние от тези «волонтиъри», да преполовим военния бюджет и да го отправим вместо за биене на крак за чистене на майката земя… И правителство такова трябва да си изберем, и такъв обществен ред, че вдигне ли се шум за замърсяване, правителството и дори преди правителството — пресата да е накарала виновника да изчисти онова, което е изцапал. Че и съответната най-висока глоба за това да плати, та друг път преди сметката да гледа екологията. Всъщност такава покана за участие в подобно движение България вече получи. И аз ще ви разкажа как.
III
Моите домакини от агенция ЮСИЯ до такава степен добре бяха организирали пътуването, че като пристигнех в един град и отидех в хотела, който от седмица или две напред беше запазен, още там, при тия най-внимателни момичета и момчета на администрацията, заедно с ключа си получавах и плик… Върху плика понякога имаше и цвете… Понякога цвете нямаше, но винаги имаше едно прелюбезно писмо, с което се казваше: «Добре дошъл в нашия град.» Съдържаше то една купчина карти на града, програми от културен и всякакъв характер, местните забележителности, най-подробно описани. И, разбира се, най-важното: в толкова часа имам среща с еди-кого си, той пък се намира еди-къде си, дотам се стига еди-как си, пътуването, ако е с такси, струва приблизително толкова и трае толкова време, ако е с метро или автобус, струва толкова и трае еди-колко си… Във всеки град и във всеки такъв плик имаше и по един адрес… Там, на този адрес, пишеше, че съм поканен от също такива волонтиъри (доброволци) на гости. Това бяха хора с различно обществено положение, с различен цвят на кожата, с различни професии, обединяваше ги едно и също нещо — те драговолно и, разбира се, напълно безплатно работеха в Центъра за гости на града. Във всеки американски град има такъв център. Те най-често предоставяха и колите си, за да развеждат гостите на едно или друго забележително място. Друга част от тях пък се проявяваше като най-любезни домакини, които предоставяха дома си и трапезата си, та човек да се запознае със семейството им, с живота и работата им — по този начин да познае по-добре Америка. Това бяха без изключение добри и чисти хора, но когато тръгвах за тях, аз не знаех нищо друго, освен имената им. Както бях обработен от нашата преса каква бандитска страна е Америка, понякога просто ме хващаше страх: къде съм тръгнал по нощите, защо не си стоя в хотела, защо не си гледам телевизийката — и сигурно, и под ключ… А аз — десетки мили насам и още толкова обратно, без да зная къде могат така да ми изпращят кокалите, че от мене само каскетчето да остане. Бандитска Америка, знаеш ли я зад коя стена какво убийство готви…