Да говорим ли за употребата на другия страшен опиат — кока-колата, с което американските войници, пияни-заляни, вършеха своите зверства из ония страни, в които Америка непрекъснато си пъхаше носа и пречеше на самостоятелното им и прогресивно развитие… Това, че Америка е една държава, която води най-агресивните войни в човешката история, че се меси в щастливия живот на новоосвободените колониални народи и иска да командва всичко и всички — не подлежеше изобщо на съмнение в моето, а и на целокупния български народ съзнание…
Ами задният двор на Америка?… Гетата, натъпкани с гладни, безработни, жадни за труд и светлина народни маси, които Америка потиска и държи в най-дълбоко невежество. Тази същата Америка, която ежеминутно и ежечасно ражда безработица, и изхвърля на улицата гладни, бездомни хора, които, като няма къде да спят, се търкалят по тротоарите — живо обвинение докъде могат да докарат потъналите в охолство и тлъстини капиталисти собствените си народи. Добре, че имаше честни, класово осъзнати социалистически журналисти, които описваха това човешко дъно или направо го снимаха и изпращаха снимките насам — от една страна, да видим докъде е стигнал съвременният капитализъм, от друга — като го сравним със себе си, да се убедим черно на бяло, че ние живеем в най-щастливото и справедливо общество в цялата човешка история…
Ами за обикновените американски граждани какво да кажем. Толкова приказки съм чул от приятели и познати, които са били в Америка. Една България не знаят къде се намира и освен магазинчето, освен фермата си, освен гоненето на долара, нищо друго по света не ги интересува… Е, били много открити и дори наивни. Ама ти видиш ли такъв открит човек, не си ли наясно, че си имаш работа с най-долнопробен балама. Друго е, като човек умее да ти смигне с едното око, после с другото, дето знае какво е това «лява ръка — десен джоб», и който, поискаш ли му услуга, винаги може да ти каже: «Лесна работа, мой човек!» Пък оттам нататък «я камилата, я камиларя»… Всичките тия поговорки простите американци нито ги знаят, нито хабер имат от тях… Е, какво може тогава да се очаква от такава държава и от такива хора, дотам пропаднали в нашето обществено съзнание. А ето на, точно за тази държава ми се случи да се запътя в едно време, когато светът, както винаги е ставало в приказките, се мести от единия рог на най-големия козел на другия, когато си преоблича не само дрехите, но и душата, и мозъка…
Ала не мислете, че тръгнах сам за Америка. Освен с познанията, осигурени ми от нашата пропаганда, в която години наред и аз честно и с вяра в светлото бъдеще се трудех, много години още преди да пристъпи кракът ми във вестник, бях ходил до Америка с Алеко Константинов. И в Пратера съм бил с него, и в Чикагските кланици, и на Ниагарския водопад. Така че Америка, ако и да не съм я изръшкал, както би казал неговият човек Бай Ганю, все пак малко — много поназнайвам и от географията, и от обичаите й, и от онова, пред което да се чудиш да ръкопляскаш ли, да се кръстиш ли, и на което светът е рекъл: американска работа…
В крайна сметка: тичане, бързане, нерви, трясък, врясък, гонене на долара — това беше най-обобщената ми представа за Америка, участие във формирането на която взеха най-активно и американските филми.
А щом един американски филм ти показва каква престъпна държава е Америка, щом той ти казва какви страшни кражби и убийства стават там, какво повече ти трябва. Знаех също, че ако нямаш двайсет долара в джобчето на сакото си, по-добре не излизай на улицата… Щом ти ги поиска американският престъпен елемент, внимателно бъркаш в джобчето, усмихваш се и ги подаваш. Но в никакъв случай не търси пари във вътрешен или заден джоб. Престъпникът на секундата те ликвидира с ножа си, защото мисли, че вадиш оръжие… Тая пък история с двайсетте долара я зная и от сън да ме бутнеш… Казваха ми я всички приятели, които са били в Америка, а и немалко такива, които не са били. Една седмица преди да тръгна за САЩ, закопчах въпросните двайсет долара в ризата си, с която щях да пътувам, и всяка вечер, преди да си легна, и сутрин, като стана, пробвах се — как ще бръкна в джобчето, как ще ги извадя, без да дам никакво основание на престъпния американец да си помисли, че мога в малкото джобче на ризата си да държа пистолет… Познавачите на Америка също тъй ми казваха, че вечер след седем часа за никакво излизане по улиците не може да става дума… Тогава престъпният свят изпълзявал от леговището си, напълвал градовете с пистолети и ножове, полицията се обърквала какво и кого по-напред да пази и тогава започвали страшните кражби, убийства и пожари… Макар че, както ме уверяваха, и в хотела да си седиш, не е съвсем безопасно. Неслучайно, както писа нашата безпристрастна преса, американците се охраняват с огромни кучета, със специални пазачи, с двойни и тройни ключалки, с алармени инсталации и за по-сигурно бягат, та се късат от големите градове, където престъпността е взела най-всеобщи и вездесъщи размери…