Американските вестници със своите сто страници и отгоре са като Библията дебели. За друго и да не стават, за възглавничка са винаги готови. Тръгна влакът, както тръгва всеки електрически влак — точно. Цепя през гърба на Чикаго, отминаваме вече централната част, край църкви и край гробища вървим — колкото различни народи, толкова църкви има тук, толкова вида гробища. Кръстове, обърнати на изток, на запад, има и гробища без кръстове, а гробищата, където почиват протестанти, са съвсем други — за тях ще пиша отделно, ако някой ден стигна до гроба на Кенеди…
На спирките хората слизат тихо, влакът също така тихо си поема отново пътя… Четиридесет минути все върви влакът и все е Чикаго… Гледам часовника си, чета упътването, тук трябва някъде да се мерне вече и моята спирка… Ето я… Едва не събарям няколко души, които се туткат пред мене… Какво толкова баш сега ще ги сеферя… Това да не е опера? Ако заради тях си изтърва спирчицата!… Нищо, че съм ги блъснал малко. Откъде ще ме знаят, че съм българин… Все пак, казах едно «сори», стъпил вече на перона… Все пак европейци сме, възпитани хора, дето се казва. Влакът тръгна и замина.
Омаскарихме малко работата, Алеко, побългарихме я, ама нейсе.
Гледам часовника, минутата е отцепил влакът, една кола припълзява на спирката, от колата се вейва косата на руса мадама, гледа към мене и ме кани с ръка да вляза в колата…
Тая ще е моята домакиня — и вторачвам едно око, в сравнение с което Алберто Сорди изглежда като манастирски послушник…
— Мистър Семов…
— О’кей — отвръща мистър Семов…
— Много се радвам, че се срещаме — казва жената и без да слиза от колата, ми подава ръка.
Бивша хубавица, Анжела Брамс веднага ми се усмихва. Не е като нашенец — да постои, да те поогледа, да се почуди да се смее ли, сериозно и с достойнство ли да се държи, сякаш с бос крак опипва земята боцка или не. И когато пък реши, че работата е за смях, тъй ще отвори уста, че сонда в корема му да вкараш, няма да я усети.
А тая, секунда сериозна, секунда усмивка. Лицето й се разтяга като акордеон.
Както после се убедих — усмивката американците за нищо я нямат.
— Благодаря за поканата…
— Искам да ви покажа част от нашия район, но преди това, мога ли да ви наричам на малкото име…
— Ама, разбира се — отвръщам. Тя да не мисли, че в България все на фамилни имена се обръщаме.
Както вероятно читателят знае, американците не обичат големеенето, пред имената си не слагат нито фирми, нито тежки обръщения. Те чисто и просто ти произнасят името, обръщат се към тебе само три минути след запознанството така, като че сте си пили пиенето от младини и сега, като сте се срещнали, не знаете къде да се денете от радост…
— Аз съм Анжела…
Анжела е на около шейсет години. Журналист и писател, както ми се представя. В Америка писателите не се гнусят да се наричат журналисти, както е, да речем, у нас. Пишеш ли — писател си… Няма тежки комисии, които да решават писател ли си или не. А това пък, един писател да решава с рецензия дали книгата на друг писател да се издаде или не, това един американец, и с изваден нож да излезеш насреща му, няма да го проумее. Читателите, издателите и времето имат думата. Те казват каквото трябва да се каже за пишещия човек. А у нас, като умре т.нар. писател, на паметника му чак е написано: Иван Драганов, писател. Да не сбъркат живите — и ако не са го чували, да знаят, че е тяхна грешката. Анжела ми се представи като писател по научните въпроси… Тя ми показва нещо като село, нещо като квартал, нещо като нашенска вилна зона. Всъщност тя ме развежда в един типичен американски град. Независимо че съм в Чикаго, тук небостъргачи няма. Небостъргачите са на четиридесет мили от нас, на брега на езерото. Там е и най-високият небостъргач в света — 453 метра. Въртях се половин час горе на терасата му и гледах. Докъдето ти стигат очите, все град, свършване няма, не стига окото, слабо е… Оттам се виждат добре отсечените конуси на темето на няколко сгради, които се отопляват от слънчевите лъчи. В Америка вече има много такива сгради… Строени са за търговски цели, за банки, за други административни нужди — имаше и сгради с апартаменти под наем. Вътре, както е навсякъде в подобни сгради, е пълно със зеленина и свежест и ако не знаеш къде си, спокойно можеш да се объркаш — в ботаническа градина ли си, в развъдник за цветя ли. И хич не ти се вярва, че си в центъра, в най-задръстеното място на тоя известен бандитски град.