Може да се каже, че това ранно ставане беше моето първо поамериканчване. Че тая известна със своята разхайтеност държава, викам си, откога толкова рано си ляга и толкова рано става… Колкото пъти излязох сутрин рано, та да изненадам Америка, да я видя по пижама, толкова пъти се оказа, че тя ме е изпреварила. В седем сутрин сума ти магазини са отворени, много други изобщо пък не са затваряни цяла нощ, банките вече са запалили светлините си, ако изобщо през нощта са ги гасили, работното време в много от тях започва за клиенти в девет, но братът чиновник в седем е там…
Така по собствен път се добрах до известната в нашите страни истина за капиталистическата експлоатация на труда…
В Лос Анжелос се запознах с едно наше българче. Казвам българче, ама то е било българче, когато е отишло в Америка при леля си. Сега си е чист американец, и то от тия — банковите, всемогъщите американци. Известно е, че ние, българите, в Америка имаме или лели, или вуйчовци… Даже си имахме съответната поговорка: «Който има вуйчо в Америка…» Отпосле, в духа на социалистическата теория и практика, ако пък имаш вуйчо в Америка, нищо добро не те чака. Та поговорката се измени в: «Който има вуйчо владика…» Така че това българче беше извадило късмет, не само имало вуйчо в Америка, но и леля му един ден била телеграмата: тъй и тъй, вуйчо ти умря, аз съм съвсем сама… Петнадесетгодишен, младежът казал «довиждане» на мама и татко, на кака и батко и ето ти го: един божи ден стъпила му гуменката в Лос Анжелос. Там дозавършил средното си образование, завършил и висшето, хванал се чиновник в «Банк ъв Америка». Най-напред в корейския квартал, после в китайския, после в японския, докато прекрачил в Централата. А на банковия чиновник в Америка съвсем не е такава тънка заплатката, както е в България.
Пред нейния сто и три етажен билдинг — черен и лъскав, един ден се запознах с бившето българче, сега вече американец на четиридесет години. В първите минути прогресиращият банкер заваляше българския, ала като се разприказвахме, полека-лека намести съгласните, зъбите му също така се строиха по българското словоредие и думите тръгнаха по-чисти, по-питомни…
Обядвахме в близък ресторант — стол по един прословут американски сандвич, хванах го по-изкъсо да видя вярно ли е това, което тъй се набива в очите ми, че американецът в шест или даже в пет часа сутринта е вече рипнал и едно на друго, в десет часа вечерта го пиши заспал. Че кога, мисля, си, тия хора сколасват да идат на гости, да се понапият, да изтрезнеят, карти да поиграят, в кръчма да влязат. Или и те са като японците — светнат сутрин едно уиски, светнат в десет часа второ, следобед трето. И до вечерта са готови. Ами кога пък им остава време за другите, по-тънките работи, или и те като нас са се научили да ги вършат в работно време… Тия думи си ги редя в главата, ала още обикалям по далечната българо-американска периферия. Владко е от хората, на които добрината им е нарисувана на лицето, макар че не се знае колко страховити справки има в досието си заради тази си неродолюбива постъпка. По тази причина ме гледа под око — кой ме знае какъв агент-провокатор съм. Нали сведущи хора твърдят, че в България всеки трети е човек на милицията. Щом съм тук — или съм като него, или… Кой нормален човек може да отиде в наши дни до Америка? Полека-лека обаче се поотпуска и аз доста свойски го разпитвам кога е женен, колко деца има? От такава една позиция ще скъсявам разстоянието до своя свещен въпрос — как си прекарват вечерите американците, къде си пият уискито, много ли жени има в баровете им, одират ли те жив, ако влезеш, и още какви други морални разрухи ги друсат вечерно време… Отговорът на високо издигналия се банков чиновник ме стряска… «Ами, казва той, вечер американецът няма кой знае колко много свободно време…»
Чупя една вежда — хайде сега, на мене тия… Ние, дето се казва, че сме Европа (по причини, които ще станат ясни по-нататък, аз престанах по някое време от пътешествието си да се отъждествявам с България и с балканските земи, минах на континент), преди дванайсет не ни минава наум за легло, та тия ли, потънали в разврат американци…
— Тук се работи до седем-осем вечер… — казва Владко.
— ???
— Който има частно предприятие, магазин или кантора, то се знае, че работиш повече… Има магазини, които години наред не са затваряни… Все някой от семейството работи — няма ден, няма нощ. Нито празник!