— ???
— Който пък е като мен — държавен служител, би трябвало да работи осем часа, но работа като има, никой не ти гледа осемте часа. И десет, и дванайсет може да са… Като работиш повече, повече те уважават, по-голяма заплата дават. И ти ставаш друг човек, и къщата ти друга, и колата ти. И приятелите…
— ???
— И като работиш до седем, и като се прибереш у дома в осем, като погледаш телевизия до девет и половина, за да видиш какво става по света, ти си лягаш. Утре трябва да станеш в шест, да пътуваш до седем и никой няма да ти каже лоша дума, ако си отишъл час по-рано на работа…
— Е как, с всички ли е така?
— Ами с всички. С всеки сериозен човек, с всеки преуспял човек или с всеки, който иска да преуспее, е така…
— И тъй до пенсията?…
— Най-често и след пенсията… Понякога акционерите, собствениците работят до последния си час.
— ?????
— Това осмисля живота им. Това държи душата нащрек, умът си има работа, сърцето също.
Изслушвам я тая информация от Владко, ала ако мисли, че съм му повярвал, лъже се… Че къде по света толкова много работят богатите хора!… Но си трая! Колко години на това са ме учили!
Това, което ме впечатлява, е друго. Виж какъв публицист са направили от него тия американци. Ала също така донейде ми става ясно защо Владко е останал стар ерген. Ако си беше стоял в България, щеше да се е женил поне два пъти или да се е развел поне веднъж. Можеше при добри връзки и божа благословия и до апартаментче в «Младост» да я е докарал. И вечер ще си пие бирката в някое ресторантче с приятели, ще си изстудява мастичката още в пет часа следобед… И в работно време с мадамка някоя може да шавне, кой ще му държи сметка къде ходи, като си е добре с началството…
А тия тук — блъскат. От седем до седем.
Ясно ми е още в тия първи дни какво е имал предвид колегата Алеко, когато, стъписан от видяното, е възкликнал: «Кога ще живеете бре, хора?…»
След като хапнахме, Владко ме покани да посетя сто и първия етаж на «Банк ъв Америка». Там, където е президентът на тази с повече от 700 клона банка само в щата Калифорния. Президентът или заместник-президентите на тая банка командват комай повече имущество, отколкото притежава цялата Европа. В един от асансьорите, в които блести жълтият, презрян метал на бронза, точно за шейсет секунди прекрачвам и аз този всемогъщ сто и първи етаж… Прекрачвам го, ама силно въртя око. Очаквам всеки момент някой полицай да ме спипа за яката и да ми поиска пропуска или паспорта. У нас и на летището, като отиваш да изпратиш жена си, милиционерът те гледа под око и те спира — да не би да й помогнеш да си дотътри куфарите до мястото за таксуване. Та тук ли — в това супер чудовище на икономическата и паричната мощ, в което всеки от тия заместник-президенти държи милиарди такива като мен за гушката и ха е поискал с два пръста да ме щипне, ха съм издал смъртен звук… В нашата народна банка, ако рече да влезе човек, макар че освен чиновници, в нея друго май отдавна няма, цяло отделение милиционери пази. За полицай ли да гледам, мокетите ли? Защото и тук, както е навсякъде в Америка, коридорите, залите, входовете, фоайетата са застлани с мокет. Цветове всякакви — сини, зелени, червени, в силни тонове, в меки тонове. На летището в Далас тоя мокет съвсем ми събра очите. Беше в такива шарки и комбинации, като че го бяха тъкали най-големите някогашни майстори от Котел. Освен че е навсякъде нов, като сложен рано сутринта, той е задължително чист. Дори ме беше страх най-напред да стъпвам по него. После видях, че в Америка човек просто няма къде да си изцапа обувките. Затова по летищата, ако на пътника му се поиска да седне — сяда си, столове колкото щеш, от удобни по-удобни, от луксозни по-луксозни. Ала ако му се прииска да си полегне — ето ти го мокета. Легнеш си, опънеш се, никому не прави впечатление, никого не дразни… Събуе си обувките, ако са му уморени краката, сложи ги до себе си… Тази гледка на събути крака доста ме дразнеше в началото. В самолета още — летях по вътрешните линии, на най-предната седалка маце вдигнало си краката, изпружило ги върху паното на преградата, която дели самолета на първа и втора класа. До нея, на другата седалка — възрастен, достолепен джентълмен, вместо да направи забележка на невъзпитаната девойка, вместо да я попита тъй ли са я учили в училище, къде са й първите седем години или от майка си ли е видяла тъй да се чекрези на публично място, той си чете вестника, жвака си дъвката и никакво, ама никакво възмущение не събужда неговия старчески нрав.