– Защо просто не тръгнеш да издирваш труповете им? – беше ме питала. – Може и да попиташ Океана за сетните им мисли. И това ли ти се иска да узнаеш?
Разбирах отвращението ù. Възприемаше албумите ми с изрезки като вредна обсебеност от мисълта за жертвите ни. Искаше ми се да разбере колко ме измъчваха образите на всички тези хора, как писъците им оставаха в паметта ми дълго, след като корабът потънеше.
Предметът на днешните ми разследвания беше Уорнър Томас, предпоследният човек от списъка с пасажери на „Аркатия“. Уорнър се оказа лесен за проучване. Имаше купища хора със същото име, но сред наличните профили в социални мрежи само в един не беше публикувано нищо от шест месеца. Уорнър беше върлинест мъж, който изглеждаше твърде срамежлив, за да контактува лично с околните. Във всички сайтове се беше обозначил като необвързан. „Нищо чудно“, помислих си с гузна съвест.
От последното, написано в личния му блог, ми се сви сърцето.
Извинете, че съм толкова лаконичен, но пиша от самолета. Погледнете само този залез!
Под тези изречения слънцето се сливаше с Океана в експлозия от червено.
Толкова много красота има по света! Кара ме да си мисля, че ни очакват само хубави дни!
Едва не се разсмях. Изражението му на всяка снимка, която бях открила в социалните мрежи, ми даваше да разбере, че никога през живота си не беше възкликвал. Но ми се струваше, че нещо му се беше случило точно преди съдбовното корабоплаване. Дали не е имал причина да вярва, че нещата се променят към добро? А може би просто е използвал една от онези лъжи, които сипем, когато се намираме на сигурно в стаите си и никой не може да види колко изопачаваме истината?
Принтирах най-добрата му снимка – притурка към някаква шега по адрес на братята му. Извинявай, Уорнър. Кълна се, не умря заради мен.
След като приключих мисията си за деня, имах възможност да отклоня съзнанието си към нещо по-забавно. През годините се бях научила да уравновесявам всяко от попълненията към албума си с изрезки за нещо приятно. Миналата вечер например бях разглеждала скици на рокли, преди да налепя последните снимки на Кери. Днес бях в настроение за торти. Намерих кулинарния отдел, занесох няколко книги до една празна маса на третия етаж и се зарових в рецепти, захарни фондани и внушителни сладкарски изделия. За пореден път се впуснах в творене на въображаеми торти – най-дълготрайното ми хоби. Първата беше класическа с ванилово-маслен пълнеж и бледосиня глазура, с малки бели цветчета отгоре. Триетажна. Направо приказна. Следващата беше пететажна, квадратна, с черна панделка и вертикално наредени по предната ù част захарни брошки. Най-подходяща за вечерна сватба.
– Парти ли организираш?
Повдигнах поглед и видях не много спретнато русокосо момче, бутащо количка с книги. Табелката с името му беше закачена накриво и нечетлива. Облечен беше в стандартна колежанска униформа, състояща се от бежови панталони и риза, чиито ръкави беше навил до лактите. Вече никой не се стараеше да изглежда добре.
Сдържах напиращата от гърдите ми въздишка. Тази част от присъдата ни беше неизбежна. Бяхме създадени да привличаме хората, а мъжете бяха особено податливи.
Сведох поглед към книгата си, без да отговоря, с надеждата, че ще схване намека ми. Не бях избрала да седна точно в дъното на последния етаж, защото ми се общуваше с хора.
– Изглеждаш уморена. Едно парти вероятно ще ти се отрази добре.
Подсмихнах се неволно. Нямаше представа колко беше прав. За жалост обаче той прие малката ми усмивка като покана да продължи.
Прокара пръсти през косата си, което е съвременният еквивалент на „Добър ден, госпожице“, и посочи книгите върху масата ми.
– Майка ми твърди, че тайната на всички печива е да използваш затоплена купа. Не че разбирам от такива неща. Способен съм да объркам дори зърнена закуска.
Широката му усмивка подсказваше, че наистина е така, а свенливият начин, по който пъхна ръка в джоба на панталона си, успя да спечели симпатиите ми донякъде.
Но веднага се почувствах зле. Знаех, че намеренията му не са лоши и не исках да нараня чувствата му. Въпреки това се канех да прибягна до най-грубия ход и просто да си тръгна, когато той извади ръката от джоба си и я протегна към мен.
– Аз съм Акинли, между другото – отбеляза той и зачака отговор от моя страна. Опулих се насреща му, не свикнала хората да преглъщат току-така мълчанието ми. – Знам, че е доста странно – той прочете недоумението ми погрешно. – Нещо като семейно име е. Някога е било фамилно в рода на майка ми.
Ръката му все още беше протегната към мен в очакване. Обичайната ми реакция би била да избягам. Но нещо в това момче ми се струваше… Различно. Може би начинът, по който крайчетата на устните му се издигаха в усмивка, без дори да се замисля, или топлият глас, който се търкулваше от гърлото му като пухкави облаци. Нещо ми подсказваше, че ако го срежех, щях да нараня своите чувства повече от неговите, да съжалявам.