Осма глава
Мина седмица. Кларксън дори не ме поглеждаше. Бях съкрушена. Колко наивно се бях самозалъгвала, че е възможно да съм с него. След като бяхме преодолели първоначалната неловкост, беше правил всичко възможно да ме вижда, да се грижи за мен.
Но очевидно това беше в миналото.
Бях сигурна, че съвсем скоро Кларксън ще ме изпрати у дома. След известно време сърцето ми щеше да се възстанови. Ако имах късмет, щях да се запозная с друго момче. Но какво щях да му кажа? Това, че не бях способна да родя достоен наследник на трона, беше нещо теоретично, далечна перспектива. Но мисълта, че не бях способна да родя дори най-обикновено дете, беше непоносима.
Хранех се само когато знаех, че някой ме гледа. Спях единствено когато умората ме надвиваше. Тялото ми не го беше грижа за мен, така че не виждах причина мен да ме е грижа за него.
Кралицата се върна от почивката си, бюлетините продължиха, дните на безкрайно седене като кукла се нижеха един след друг. Нищо нямаше смисъл за мен.
Сега седях до прозореца в Дамския салон. Слънцето ми носеше спомени за Хондурагуа, макар че там въздухът беше по-сух. Молех се, умолявах бог да накара Кларксън да ме изпрати у дома. Срамувах се да пиша на семейството си и да им съобщя лошата новина, но контактите ми с всички тези момичета, решени да се издигнат в обществото, влошаваха положението. Аз самата имах ограничения. Не можех да се надявам на подобно нещо. Поне ако бях вкъщи, нямаше да ми се налага да мисля за това.
Маделин се появи зад мен и ме погали по гърба.
– Добре ли си?
Успях да извикам вяла усмивка на лицето си.
– Просто съм уморена. Нищо ново.
– Сигурна ли си? – Тя приглади роклята си с ръка и седна. – Струваш ми се... променена.
– Какво искаш да постигнеш в живота си, Маделин?
– В какъв смисъл?
– В този. Какви са мечтите ти? Ако можеш да извлечеш всичко от живота, какво би си пожелала?
Тя се усмихна замечтано.
– Да съм новата принцеса, разбира се. С тонове почитатели и партита всеки уикенд... и Кларксън до мен. Ти не би ли си пожелала същото?
– Прекрасна мечта. А ако трябваше да поискаш най-малкото от живота, какво би било то?
– Най-малкото? Защо му е на някого да иска най-малкото? – Тя се усмихна широко, шегувайки се, макар и да не разбираше въпроса ми.
– Но нали трябва да имаш поне най-основното? Минимума, който животът трябва да ти даде? Прекалено ли е да искаш професия, която не мразиш, или човек, когото да обичаш истински? Прекалено ли е да искаш дете? Дори такова, което хората биха нарекли недъгаво? Не може ли поне това да имам? – Гласът ми пресекна и покрих устата си с пръсти, сякаш малките ми кости можеха да спрат болката.
– Амбърли? – прошепна Маделин. – Какво има?
Поклатих глава.
– Нищо, просто ми е нужна почивка.
– Не бива да стоиш тук. Хайде, ще те изпратя до стаята ти.
– Кралицата ще се ядоса.
Тя се изкиска.
– Че тя кога не е ядосана?
Въздъхнах.
– Когато е пияна.
Този път смехът на Маделин беше по-ведър, по-искрен и тя покри устата си, за да не привлече нежелано внимание. Реакцията ù ме ободри малко и когато тя стана, я последвах с нови сили.
Не ме разпитва повече, но съзнавах, че вероятно щях да ù кажа, преди да си тръгна от двореца. Искаше ми се да споделя с някого.
Като стигнахме до стаята ми, се обърнах и я прегърнах. Не я пуснах дълго време, а тя не ме пришпори. В този момент взимах най-малкото, което животът ми предлагаше.
Отидох до леглото си, но преди да се пъхна в него, паднах на колене и сключих ръце в молитва.
– Прекалено много ли искам?
* * *
Мина още една седмица. Кларксън елиминира две момичета. От все сърце се бях надявала да съм сред тях.
Защо не ме беше изпратил вкъщи?
Знаех, че Кларксън има трески за дялане, но не вярвах, че е жесток човек. Не вярвах, че е способен да ме дразни с позиция, която никога не можех да спечеля.
Имах чувството, че живея насън, че участвам в играта по принуда, като призрак, прокълнат да изживява последните си стъпки отново и отново. Светът ми изглеждаше като сянка на самия себе си, а аз блуждаех в него, безучастна и грохнала.
Не след дълго момичетата престанаха да ме разпитват. От време на време усещах тежестта на погледите им върху себе си. Но вече бях поставила голямо разстояние помежду ни и явно усещаха, че няма смисъл да го извървяват. Изпаднах от полезрението на кралицата... от това на всички останали, но не възразявах да остана сама с грижите си.
Сигурно щях да продължа така до края. Един ден обаче, ден, също толкова сив и изтощителен като всички отминали, бях толкова потънала в собствената си меланхолия, че не усетих кога трапезарията се е опразнила. Не виждах нищо около себе си, докато от отсрещната страна на масата не се появи нечий костюм.