– Така ли? – предизвика ме Маделин. – Тогава, моля те, кажи ми всичко, което знаеш за него, защото за мен е пълна мистерия.
– Всъщност... и за мен – призна си Бианка.
Поех си въздух, за да им представя дългия списък от факти за Кларксън, които знаех... но се оказа, че няма кой знае какво за казване.
– Не твърдя, че знам всичките му тайни, но просто не е някой, срещнат на улицата. Израснали сме с него, чували сме го да говори по бюлетина, виждали сме лицето му стотици пъти. Може и да не знаем всички подробности за него, но аз лично съм си изградила доста ясно впечатление. Не е ли същото и с вас?
Маделин се усмихна.
– Май си права. Все пак не сме дошли, без да знаем дори името му.
– Именно.
Прислужничката беше толкова тиха, че дори не я усетих, докато не зашепна в ухото ми.
– Викат ви за момент, госпожице.
Погледнах я объркано. Не бях направила нищо нередно. Обърнах се към момичетата и свих рамене, после станах и я последвах до вратата.
Щом излязохме в коридора, тя насочи погледа ми към принц Кларксън. Той стоеше с привичната си сдържана усмивка на уста и нещо в ръката си.
– Имах работа в пощенската стая и се оказа, че отговорникът за кореспонденцията е получил това за вас – каза той, подавайки ми пощенски плик, тикнат между два от пръстите му. – Реших, че може да е спешно.
Отидох до него с бърза, но все пак подобаваща на една дама крачка и се пресегнах за писмото. Той се усмихна дяволито и рязко вдигна ръката си във въздуха.
Аз се изкисках и подскочих, мъчейки се да го стигна.
– Не е честно!
– Да ви видим.
Биваше ме в скоковете, но не и на токчета, а дори на тях бях малко по-ниска от принца. Но нямах нищо против да се проваля, защото, докато правех жалките си опити, усетих другата му ръка около кръста си.
Накрая Кларксън ми даде писмото. Беше от Адел, както и бях подозирала. Толкова много хубави дреболийки ми се събираха още от началото на деня.
– Подстригали сте се.
Вдигнах поглед от писмото.
– Да. – Грабнах дебел кичур от косата си и го прехвърлих през едното си рамо. – Харесва ли ви?
В очите му просветна нещо – не точно палавост, не и точно тайна.
– Да. Много. – С тези думи се обърна и тръгна надолу по коридора, без да погледне назад.
Вярно беше, че имах някаква представа за характера му. Но сега, когато го опознавах в ежедневния му живот, виждах, че в него има повече, отколкото онова, което познавах от малкия екран. Но тази мисъл не ме плашеше.
Точно обратното – той беше загадка, която нямах търпение да разгадая.
Усмихнах се и отворих писмото още в коридора, отивайки на светло до прозореца.
Сладка моя Амбърли,
Толкова много ми липсваш, че направо ме боли. Боли ме почти колкото от мисълта, че се киприш с чудни рокли и похапваш хубава храна. Дори не мога да си представя какво подушваш! А ми се ще да можех.
Мама едва сдържа сълзите си, като те гледа по телевизията. Изглеждаш като Единица! Ако не знаех кастите на всички момичета, нямаше да повярвам, че не сте от кралското семейство. Не е ли странно? Науми ли си човек, може просто да се преструва, че тези цифри не съществуват. Но пък за теб май наистина не съществуват, нали така, Госпожице Тройка?
А като стана въпрос за това, много ми се иска в семейството ни да имаше някоя забравена Двойка, но ти сама знаеш, че няма. Попитах нашите и те казаха, че сме Четворки още от самото начало, и толкова. Единствените попълнения в семейството ни не са особено изгодни. Не ми се ще да ти казвам и се надявам никой друг да не прочете това писмо преди теб, но братовчедката Ромина е бременна. Явно е била влюбена в онзи шофьор от Шеста каста, който кара камиона за доставки на семейство Рейк. Сватбата е този уикенд, така че всички си отдъхнаха. Бащата (ох, защо не мога да си спомня името му?) отказва детето му да стане Осмица, а това е похвално, като се има предвид, че на доста по-възрастни от него мъже не би им мигнало окото. И така, съжалявам, че ще пропуснеш сватбата, но всички тук се радваме за Ромина.
Е, такова е семейството ти в момента. Тумба фермери и няколко закононарушители за цвят. А ти просто бъди красивото, любвеобилно момиче, което винаги си била, и принцът задължително ще се влюби в теб, независимо от кастата ти.
Обичаме те. Пиши отново. Липсва ми гласът ти. Тук всичко беше много по-спокойно с теб, а не го бях осъзнала, докато не ни напусна.
Довиждане засега, принцесо Амбърли. И моля те, не забравяй нас, дребните хорица, когато се закичиш с короната!
Четвърта глава