Марта се беше заела да разплита възлите в косата ми. Въпреки че беше по-къса, сресването ù продължаваше да е трудна задача, тъй като беше доста гъста. Тайничко се надявах да ù отнеме повече време. Това беше едно от малкото неща, които ми напомняха за вкъщи. Ако затворех очи и задържах дъха си, можех да си представя, че Адел прокарва гребена през заплетените ми кичури.
Докато виждах в спомените си леко сивкавите нюанси на дома ми и чувах тананикането на мама над непрекъснатата шумотевица от товарните бусове, някой почука на вратата, връщайки ме в настоящето.
Синдли се спусна към вратата и веднага щом я отвори, направи реверанс.
– Ваше Височество.
Аз станах и кръстосах ръце пред гърдите си, чувствайки се изключително уязвима. Материята на нощницата ми беше толкова фина.
– Марта – прошепнах притеснено. Тя надникна към мен, приклекнала в реверанс.
– Халатът ми. Моля те.
Марта се втурна да го вземе, а аз обърнах лице към принц Кларксън.
– Ваше Височество. Много мило от ваша страна да ме посетите. – Изпълних бърз реверанс и отново покрих гърдите си с ръце.
– Питах се дали бихте ми правили компания за късен десерт.
Среща? Канеше ме на среща?
А аз бях по нощница, без грим и с недоресана коса.
– Ами, да се... преоблека ли?
Марта ми подаде халата и аз се загърнах с него.
– Не, и така сте добре – увери ме той, влизайки в стаята ми, сякаш беше негова. Каквато май беше. Зад него Емон и Синдли се изнизаха през вратата. Марта погледна към мен за указание и като ù кимнах, последва колежките си.
– Доволна ли сте от стаята си? – поинтересува се Кларксън. – Доста е малка.
Засмях се.
– Да, предполагам, че ако бях израснала в дворец, и на мен щеше да ми се струва малка. Но всъщност ми харесва.
Той отиде до прозореца.
– Не предлага особен изглед.
– Но пък ми харесва да чувам фонтана. И когато идва някоя кола, долавям хрущенето на чакъла под гумите ù. Свикнала съм с голяма шумотевица.
Той направи физиономия.
– Каква шумотевица?
– Музика, ехтяща от високоговорители. Не знаех, че това го няма във всеки град, докато не дойдох тук. И двигатели на камиони и мотори. О, и кучешки лай.
– Каква приспивна песен само – отбеляза той, връщайки се при мен. – Готова ли сте?
Огледах се дискретно за чехлите си, видях ги до леглото и отидох да ги обуя.
– Да.
Той стигна до вратата, после се обърна към мен и ми протегна ръка. Едва сдържах усмивката си, докато вървях към него.
Като че ли не му харесваше да го докосват. Беше ми направило впечатление, че винаги вървеше с ръце зад гърба и отривиста крачка. Дори сега, когато не бързахме за никъде, далеч не се шляеше.
Като се замислих върху тази черта на характера му, отново изпитах приятна тръпка от спомена за закачливото му поведение, когато ми беше донесъл писмото онзи ден, и от това, че сега пак ме допускаше до себе си.
– Къде отиваме?
– На третия етаж има един невероятен салон. С превъзходна гледка към градината.
– Харесвате ли градината?
– Харесва ми да я гледам.
Засмях се, но той остана напълно сериозен.
Стигнахме до две отворени врати и още от коридора усетих свежия въздух. Салонът беше осветен единствено от свещи и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от истинско щастие. Дори сложих ръка на гърдите си, за да се уверя, че още е цяло.
Трите огромни прозореца бяха отворени и дългите им пердета танцуваха с лекия полъх на вятъра. Пред средния прозорец имаше малка масичка с прекрасна ваза и два стола. До нея имаше количка за сервиране с поне осем различни вида десерти.
– Първо дамите – каза той и ме покани до количката.
Не можах да сваля усмивката от лицето си. Двамата бяхме насаме. Той беше приготвил всичко това за мен. Имах чувството, че всичките ми момичешки мечти се сбъдваха.
Опитах да се съсредоточа върху изобилието пред себе си. Имаше шоколадови бонбони, но всичките бяха с различни форми, така че можех само да гадая какъв е пълнежът им. В задната част на количката бяха струпани миниатюрни пайчета с бита сметана и изкусителен лимонов аромат, а точно пред мен бяха подредени сладкиши от многолистно тесто, поръсени с нещо.
– Не знам какво да си избера.
– Тогава недейте да избирате – каза той, взе една чиния и сложи по едно от всички лакомства в нея. Остави я на масата и издърпа един от столовете. Аз застанах пред него, позволих му да го избута под мен и зачаках да приготви чиния и за себе си.
Когато дойде на масата, отново се разсмях.
– Взехте ли си достатъчно? – пошегувах се.
– Обичам ягодови тарталети – защити се той. Сигурно беше струпал около пет в чинията си. – Е, значи, сте Четворка. И с какво се занимавате? – Той отряза парче от първия си десерт и задъвка.