– Със селскостопанска работа – отвърнах аз, заигравайки се с един от бонбоните.
– Тоест притежавате ферма?
– Нещо такова.
Той остави вилицата си и впери поглед в мен.
– Дядо ми имаше плантация за добив на кафе. Завеща я на чичо ми, тъй като той е най-големият му син, а ние с татко, мама, брат ми и сестрите ми я обработваме – обясних аз.
Той се умълча за момент.
– И... какво точно правите?
Пуснах бонбона в чинията си и прибрах ръце в скута си.
– Главно бера плодовете. И помагам с изпичането на зърната във фабриката ни.
Той мълчеше.
– Някога плантацията е била уединена в планината, но в наши дни покрай нея минават доста пътища. Което улеснява транспортирането на готовия продукт, но пък увеличава смога. Със семейството ми живеем в...
– Спрете.
Забих поглед в скута си. Не можех да променя поминъка си.
– Вие сте Четворка, но вършите работата на Седмица? – попита тихо той.
Кимнах.
– Споменавали ли сте го пред някого?
Замислих се за разговорите ми с другите момичета. Обикновено им позволявах да говорят за себе си. Бях им разказвала за семейството си и обичах да коментираме някои от телевизионните предавания, които гледахме, но като че ли никога не им бях споменавала какво работя.
– Не, не мисля.
Той вдигна поглед към тавана, после го върна към мен.
– Няма да казвате на никого с какво се занимавате. Ако някой попита, семейството ви притежава кафена плантация и вие помагате с управлението ù. Говорете, без да конкретизирате, и никога не издавайте, че се занимавате с ръчен труд. Разбрахте ли?
– Да, Ваше Височество.
Той задържа погледа си върху мен за момент, сякаш за да подчертае заповедта си. Но и тя ми беше достатъчна. Никога не бих си позволила да пренебрегна негово нареждане.
Принцът продължи да яде, набождайки десертите си малко по-агресивно отпреди. Аз бях твърде притеснена, за да докосна храната.
– Засегнах ли ви по някакъв начин, Ваше Височество?
Той се поизправи и килна глава настрани.
– Защо, за бога, бихте си помислили такова нещо?
– Струвате ми се... ядосан.
– Момичетата са толкова глупави – измърмори той под носа си. – Не, не сте ме засегнали. Харесвам ви. Защо смятате, че ви поканих тук?
– За да ме сравните с Двойките и Тройките и да затвърди решението си да ме изпратите вкъщи. – Не бях имала намерение да изричам толкова много. Имах чувството, че най-големите ми тревоги водеха борба за територия в главата ми и едната от тях най-сетне беше прогонена. Отново сведох поглед.
– Амбърли – пророни той. Погледнах го изпод миглите си. На лицето му се появи половинчата усмивка и той протегна ръка през масата. Съвсем предпазливо, сякаш този момент можеше да се спука като балон при допира на грубата ми кожа, сложих ръка в неговата. – Няма да те изпратя вкъщи. Не и днес.
Очите ми се навлажниха, но успях да преглътна сълзите.
– Намирам се в много деликатна ситуация – обясни той. – Просто опитвам да се запозная с положителните и отрицателните характеристики на вариантите, които имам пред себе си.
– И това, че върша работа на Седмица, е от отрицателните, предполагам?
– Абсолютно – отвърна той, но без всякаква злонамереност в тона си. – Затова трябва да си остане между нас. – Кимнах леко. – Имате ли други тайни, които искате да споделите с мен?
Той отдръпна ръката си бавно и отново започна да реже десерта си. Постарах се да направя същото.
– Е, вече знаете, че от време на време ми прилошава.
Той се замисли.
– Да. А каква е причината по-точно?
– Не знам. Винаги съм имала главоболия и понякога изпитвам умора. Условията на живот в Хондурагуа не са особено благоприятни.
Той кимна.
– Утре след закуска, вместо да отидете в Дамския салон, ще се явите в медицинското крило. Държа доктор Мишън да ви прегледа. Сигурен съм, че ще ви помогне.
– Разбира се. – Най-сетне успях да отхапя от сладкиша пред себе си и беше толкова вкусен, че ми се прииска да въздъхна от блаженство. Вкъщи рядко имахме десерти.
– Имате братя и сестри, нали?
– Да, един по-голям брат и две по-големи сестри.
Той направи гримаса.
– Явно у вас е... пренаселено.
Засмях се.
– Понякога. С Адел спим в едно легло. Тя е с две години по-голяма от мен. Толкова ми е странно да спя без нея, че понякога струпвам няколко възглавници до себе си, за да се самозалъгвам, че е с мен.
Той поклати глава.
– Но сега разполагате със свое собствено пространство.
– Да, но не съм свикнала. Всичко тук ми е чуждо. Храната е странна. Дрехите ми са странни. Дори миризмите, макар че не мога да определя защо.