– Аз също – призна си Елиз.
– И аз – съгласих се.
Обърнах поглед към купчината подаръци и се зачудих дали Максън ще ми подари куфар, в който да си ги отнеса у дома. Защото не се и съмнявах, че скоро ще се отправя натам. Ако някой наредеше четирите ни с Елиз, Крис и Америка една до друга, пак аз щях да съм очевидният избор за принцеса. Признавам си, че една част от мен все още таеше надеждата за победа…
Но вече знаех – може би преди самия Максън, – че това щеше да бъде Америка.
Последните следи от суетността ми го изискваха. Мисълта да загубя от друго момиче ме подлудяваше. Тя беше единствената ми достойна конкурентка.
А може би и единствената ми приятелка.
Самата тя едва ли би ме определила така – все пак си имаше сестри и продължаваше да говори за Марли, сякаш още беше в двореца. Но аз нямах нищо против. В момента не изпитвах нужда някой да ме нарича своя приятелка. Беше ми достатъчно, че аз можех да нарека някого така.
Можеше да поработя по въпроса, като се върна у дома. Като нищо щях да подкупя някое момиче с всички тези бижута.
– Да си обещаем нещо – подхвана Крис. – Догодина, независимо къде се намираме, ще си изпратим коледни картички.
Усмихнах се. Догодина щях да получа картички.
– Мисля, че на Америка би ù харесало – добави Елиз. – Такъв жест би отвлякъл вниманието ù от тъгата, която несъмнено ще ù носи празничният сезон.
– Права си, Елиз. Добре, решено е – двете се спогледахме. Едва ли някога щеше да ми прости истински, но нормалният разговор беше голяма стъпка в правилната посока. Повече, отколкото заслужавах.
– Дали да не си поискаме кошници? – предложи Крис. – Нямам никаква представа как да отнеса всичко това в стаята си.
– Толкова е щедър – коментирах най-искрено. Максън Шрийв беше безкрайно мил с мен.
– Кой е толкова щедър?
Всички се обърнахме към Максън и станахме от местата си.
– Ти, разбира се – отвърна възторжено Крис. – Още не можем да се преборим с тази камара подаръци.
Той сви рамене.
– Радвам се, че са ви харесали.
– Много мило от твоя страна – гласът на Елиз стихваше значително в негово присъствие.
Той впери целеустремен поглед в очите на всяка от нас подред, а след това се прокашля и каза:
– Елиз, Крис, ще бъдете ли така добри да се приберете в стаите си? Трябва да поговоря насаме със Селест. След това ще посетя всяка от вас поотделно.
Тялото ми изстина. Това беше! Всичко наближаваше края си и сега щеше да ми съобщи решението си. Запитах се дали чувството е такова, преди човек да припадне.
– Разбира се – Крис направи реверанс и тръгна към вратата, а Елиз я последва с тревожна стъпка.
Двамата с Максън гледахме как върви към изхода, спуснала смолисточерната си коса пред лицето си, сякаш се надяваше, че няма да я забележим, ако не срещне погледите ни. Когато излезе, аз се изкисках тихичко, а Максън поклати глава.
– Май ù действам смущаващо.
Извърнах погледа си.
– Всичко ù действа смущаващо, но ти определено си върхът.
Той присви очи.
– Теб обаче така и не успях да те смутя. Дори в началото.
Подсмихнах се.
– Не съм от най-притеснителните.
– Знам – той заобиколи до диванчето, което бях използвала допреди малко. – Заповядай, седни – настаних се до него, приглаждайки роклята си с длани. – Всъщност това е едно от любимите ми неща в теб. Възхищавам се на борбеността ти, на жаждата ти за живот. Мисля, че ще са ти от полза.
– След като си тръгна от двореца ли?
Усмивката му посърна.
– Да. След като си тръгнеш от двореца – той поклати глава. – Май нищо не ти убягва, а?
Стиснах устни, мъчейки се да сдържа сълзите си. Една част от мен почувства облекчение, но по-голямата бе съкрушена.
Бях загубила.
– Възнамерявах да ти обясня всичко, преди да му дойде реда. И не е късно да го направя, стига да пожелаеш.
Да издекламира списъка с недостатъците ми? Не, благодаря.
– Няма нужда – отвърнах с възможно най-ведрия тон, който можах да свикам. – Кой остава тогава? Крис? Така де, Америка си тръгна, а сам виждаш колко крехка е Елиз.
Максън изопна гърба си.
– Още нямам право да издавам коя е евентуалната победителка. Но Америка се връща в двореца.
– Така ли? – попитах задъхано. Много се зарадвах, защото знаех, че завръщането ù в двореца означаваше победа. Максън не беше толкова жесток, че да я покани обратно в двореца, за да я изгони.
– Да, ще пристигне утре.
– Ще… Трябва ли да си тръгна веднага? Може ли да я изчакам?
Видях мигновеното объркване в очите му. С Елиз бях имала по-директен подход, но методът ми с Америка бе включвал деликатното ù очерняне пред Максън. Е, невинаги деликатно. Желанието ми да я видя отново несъмнено бе изненадващо за него.