Той се наведе през дивана и сложи ръка на коляното ми.
– Още не е време да си ходиш. Поканих всички момичета на едно последно тържество.
Покрих устата си с ръка, смаяна от радост. Дължах толкова много извинения, които не бях предполагала, че ще имам възможност да изкажа. Без дори да го съзнава, Максън за пореден път проявяваше неимоверна добрина към мен.
– Всички участнички ще пристигнат за една закрита среща, след което ще си спретнем банкет, по време на който ще съобщя окончателното си решение.
Сложих ръце върху неговите с плувнали в сълзи очи.
– Иска ми се да можех да кажа, че щях да съм правилната за теб. Че щях да съм предана, горда съпруга… – свих рамене. – Но истината е, че щях да съм полезна само на себе си. Не знам дали съм способна да обичам някого, не и както ти обичаш нея.
Дори без да спомена името на Америка, видях как светлината в очите му се промени при мисълта за нея.
– Аз пък мисля, че си способна. Макар и не точно в този момент – заключи той с многозначителен поглед.
Изкисках се.
– Но и няма нужда. Пообичай само си себе още малко, докато не дойде мигът, в който ще изпиташ онази непреодолима нужда да обикнеш друг.
Кимнах признателно.
– Благодаря ти.
– Пак заповядай.
Избърсах очите си, внимавайки да не размажа грима по тях.
– Виж, когато съобщаваш на Елиз, бъди по-деликатен, отколкото смяташ за нужно. Тя е… Не знам как ще реагира.
Максън сбърчи вежди.
– Сега отивам при нея. Разговорът с Крис ще е ведър, а за теб знам, че си твърде борбена, за да рухнеш. Но, честно казано, срещата с Елиз ме притеснява.
– Защо не ù занесеш нещо за пиене?
Той се засмя.
– Идеята си я бива – след това впери поглед в очите ми. – Добре ли си?
– За моя изненада… Да. Всъщност донякъде се радвам, че всичко приключи. И се радвам за… Някои други хора.
– Мисля, че те очаква приказно бъдеще.
– Кой знае. Виж какво, хайде да не проточваме нещата повече. Добре съм, наистина. А теб те чакат още важни разговори.
Той въздъхна.
– Така е – наведе се към мен и ме целуна по бузата за последен път. – Никога няма да забравя пламенния ти нрав. Нямам търпение да видя какво те очаква занапред.
С тези думи Максън се отдалечи и излезе от стаята, хвърляйки ми бегъл поглед през рамо.
Отпуснах се в дивана, едновременно разочарована и благодарна. Америка ме беше уверила, че не ми е нужен мъж, за да постигна мечтите си, и беше права. Максън ми заръча да обичам само себе поне още малко и намирах съвета му за мъдър.
Щях да си тръгна оттук по-силна и с гордо вдигната глава. Все пак бях стигнала до челната четворка на Елита. Това не беше малко. А и още бях млада, красива, амбициозна. Бъдещето ми криеше много изненади.
Понадигнах се и огледах стаята. В бързината си Елиз бе забравила златните обувки на пода. Пресегнах се и ги обух.
Станаха ми идеално. Каквото и да твърдеше тя, си спомнях как отварям кутията, в която бяха, и името отгоре определено беше моето. Станах и ги разходих до стаята си.
Това бяха най-подходящите обувки за първите ми стъпки в един нов живот – живот, който щеше да започне с годежа на Америка и Максън и моето сбогуване с двореца.
За първи път не ме интересуваше дали изглеждам красива, или не. Защото се чувствах такава.
ПРИСЛУЖНИЦАТА
– Защо не ми каза? – прошепнах на Аспен, а бученето на самолета почти заглуши думите ми. Най-внезапно беше станал също толкова недостижим, колкото и преди. Можех да изредя възрастта и определящите качества на всичките му братя и сестри, да разкажа историята за това как се е сдобил с дългия белег на ръката си и да обясня подробно колко много страдаше по баща си. Но сега, когато знаех истината, всичко това ми изглеждаше фалшиво. Независимо от трите седмици на дълги разговори и потайни целувки, имах чувството, че изобщо не го бях опознала.
Пръстите ми се заиграха с едното крайче на униформата ми. След красивите рокли, които бях носила в дома на Сингър – дори старите дрехи на госпожицата, – сега се чувствах направо скована. Вечно изгладена, вечно колосана, лишена от игри и танци, дори прегръдки. Просто поредната клетка.
– Опасявах се да не те поставя в неловка ситуация – усещах, че има още за казване. Обикновено действаше толкова самоуверено. Именно това беше едно от нещата в него, които ме привличаха, както и една от най-отявлените ни разлики. В повечето отношения си приличахме доста. Бяхме всеотдайни до крайност – от онези хора, които околните често подценяват, защото отделят повече време на размисли, които държат някои части от себе си скрити дълбоко в душите си. Но той беше решителен. Емоционален. Дързък. Искаше ми се да бъда смела като него.