Като лейди Америка.
Първата му любов?
Надникнах боязливо към лицето му и прочетох разочарованието в него.
– Далеч не бях очаквал да се влюбя в теб – обясни той. – А веднъж загубих близък до сърцето ми човек.
Погледнах надолу по пътеката, между редовете седалки. Виждах само кичур от косата на госпожицата и как пръстът ù го усуква ли, усуква в смутени осморки.
Близък до сърцето ми.
Отново върнах вниманието си към него.
– Не вярвах, че ще искаш да си с мен, ако научиш, че последното момиче, което съм обичал, е същото, което обличаш всяка сутрин.
В очите ми започнаха да парят сълзи, но аз се съпротивлявах. Бях ги надвивала толкова много пъти. Благодарение на Аспен.
– Аз ти казах всичко – прошепнах, все още воювайки с болката. – Страшно трудно ми беше да ти споделя колко близо бях до щастието някога, колко нещастна се чувствах в двореца, как копнежът ми по теб съсипа отношенията ми с Ани и Мери.
– Те нямат нищо общо с двама ни – отвърна бързо Аспен.
– Напротив. Същото важи и за нея – добавих, кимвайки към лейди Америка. – Както и за семейството ти и принца, за баща ми. Защото те присъстват в животите ни, Аспен. Не можем да имаме връзка в наш си, изолиран от околните свят. Не би оцеляла и ден.
Аспен примига няколко пъти, сякаш думите ми бяха засегнали някое дълбоко кътче от сърцето му. После поклати глава.
– Права си. Затова трябва да знаеш нещо – независимо от това колко силно исках да поправя счупеното, за онази връзка нямаше шанс. Така и не просъществува в реалния живот.
– Нито пък нашата – въздъхнах, без да извръщам поглед от него. И двамата трябваше да се изправим лице в лице с онова, което бяхме съградили заедно – и неговата преждевременна разруха.
– Мислех, че е за добро. Поне някога. Но не искам да продължаваме така.
Толкова ми беше омръзнало от оправдания. Като че ли ме връхлитаха отвсякъде. Не можеш да се влюбваш заради кастата си. Не можеш да бъдеш с майка си, защото е болна. Не можеш да се чувстваш в безопасност, защото дори дворецът не е в състояние да те защити. Глупави и още по-глупави обяснения, които сякаш изграждаха стена между мен и щастието.
– Какво да направя, Луси? – продължи с умолителен тон Аспен. – Кажи ми, какво искаш?
Обърнах се към него.
– Истината.
Аспен се поизправи в седалката и сви силите си. Не знам дали се боеше от някой точно определен въпрос, но реших да започна с онзи, който аз самата най-много се боях да задам.
– Обичаш ли я още?
Той заклати глава почти незабавно, но аз го спрях.
– Не ми казвай каквото мислиш, че искам да чуя. Не опитвай да ме защитаваш. Кажи ми всичко…
Един от стражите надигна глава от седалката си няколко реда зад нас и аз млъкнах, вперила очакващ поглед в Аспен.
Той преглътна сухо.
– Мисля, че една част от мен ще я обича вечно. Не мога да се отърся от стремежа си да се боря за нея, да я предпазвам. Не знам дали е романтична любов, но при всички случаи я има. И съм сигурен, че когато принцът се ожени за нея, в което вече не се и съмнявам, няма да ми е особено лесно. Защото е тежко да гледаш как нещо желано изчезва пред очите ти.
Сведох глава. Разбира се.
– Но също така знам – продължи той, – че ако отново пожелае да бъде с мен, всеки божи ден бих се питал: „Ами ако бях останал с теб?“. На нея ù бяха нужни години да ми повлияе така. Ти го стори за седмици.
Усетих как бузите ми поруменяват. Много ми се искаше да повярвам, че се бях настанила толкова надълбоко в душата му, колкото той в моята.
– А смяташ ли, че би пожелала такова нещо? Че би те поискала обратно? – лейди Америка бе заявила още в дома си, че връзката ù с Аспен е приключила. Но защо тогава и на двамата им беше толкова трудно да го приемат?
Той се позамисли.
– Не. Все пак ще се омъжи за принца.
Приведох се към него.
– Това зависи от Максън, не от нея. Звучиш ми сигурен, че ще ù предложи брак. Ами ако не го направи? Дали в такъв случай не би избрала теб? Има ли причина да вярва, че ще я чакаш с отворени обятия?
По изражението му си пролича, че няма желание да ми отговори. Но в крайна сметка кимна.
Отдръпнах се назад и потънах в седалката си. Ан беше права. Целех се твърде високо.
– Луси – подхвана угрижено той. – Луси, погледни ме.
Гласът му беше нежен, нагорещен от общите ни тайни. Умоляваше ме да не се отказвам. И в душата ми нахлуха цял рой спомени. Как ме разсмиваше, допирът на пръстите му по бузите ми. Медено-дрезгавият му глас в ухото ми и скришните намигвания в коридора.