– Добро утро, ваше величество – поздрави ме с реверанс. – Вярвам, че сте си прекарала нощта добре?
– Веднага да изтриеш тая усмивка от лицето си! – наредих ù с шеговит тон, като ù хвърлих чаршафа и хукнах към банята.
* * *
Бях се притеснявала как ще ми стои рокля с такава кройка, но се оказа, че е създадена за мен. Когато влязох в залата, всички се обърнаха към мен, а аз се постарах да откликна благосклонно на хорското внимание. Дори след двугодишен брак с принца, още не бях свикнала да съм в центъра на събитията.
Мей се спусна към мен.
– Изглеждаш ослепително, Ами!
– Благодаря. И ти не ми отстъпваш – докоснах една от съвършените ù къдрици и отново се удивих от това колко добре се беше приспособила към живота в кралския двор. Не че се изненадвах. Открай време си беше очарователна и общителна, затова веднага след като семейството ми пристигна в Анжелис, Мей се превърна в медийна звезда. Макар че утре по вестниците щяха да се появят множество мои снимки, нейните щяха да са двойно повече.
– Добре ли си? – попита ме тя.
– Просто съм малко разсеяна. Отивай да се забавляваш. Аз трябва да се уверя, че всичко върви по план.
– Да се забавлявам? Дадено! – тя засия и хукна нанякъде, махайки на хора, които едва ли познаваше. Партито вече се вихреше с пълна сила и като че ли хората си прекарваха добре. Декорът беше семпъл, осветлението – меко, а музикантите се справяха невероятно. Надявах се и на Максън да му допадне.
Тръгнах към центъра на салона и опитах няколко ордьовъра по пътя си. Никой не ми хареса особено. Хранителните ни вкусове с Максън се разминаваха, но се надявах на всички останали да им се усладят.
Надигнах се на пръсти, за да огледам помещението. Ако Максън ме беше послушал, вече трябваше да е някъде наоколо. Не го видях, но пък мярнах Марли. Веднага щом погледите ни се срещнаха, тя тръгна към мен, оставяйки Картър да си говори с още няколко стражи.
– Партито е невероятно, Америка – възкликна тя и ме целуна по бузата.
– Благодаря. Опитвам да намеря Максън. Да си го виждала?
Тя заоглежда залата с мен.
– Видях го да влиза, но нямам представа къде е в момента.
– Хмм. Ще трябва да направя една обиколка. Как е Кайл?
Тя се усмихна с леко притеснение.
– Добре. Още свиквам с мисълта, че го гледа бавачка.
Кайл беше на малко повече от годинка и Марли го обожаваше – както и аз. Той беше единственият посетител от мъжки пол, който пускахме в Дамския салон без изрично разрешение.
– Със сигурност е добре, Марли. Пък и така с Картър ще можете да прекарате малко време насаме.
Тя кимна.
– Права си. И двамата много се забавляваме. Но ще видиш сама колко е трудно да оставиш детето си, дори за малко.
Усмихнах се.
– Предполагам. Хайде, отиди да хапнеш нещо. Ще се видим по-късно.
– Добре – тя ме целуна отново и тръгна към Картър.
Обиколих салона, оглеждайки се за съпруга си. Когато най-сетне го видях, сърцето ми подскочи от радост. Не само защото го бях намерила, но и защото разговаряше с Аспен.
Аспен вече ходеше без бастун, но понякога накуцваше, особено ако беше уморен. Всички се чудехме как е възможно да се възстанови след толкова тежка травма, но решимост като неговата беше рядкост.
Двамата разговаряха задълбочено и ги приближих в гръб.
– Трудна ли беше първата ви година заедно? Много хора твърдят така, но вие двамата като че ли се справяхте чудесно – коментира Аспен.
Двамата с Луси бяха планирали да се оженят малко след нас с Максън, но тогава баща ù се разболя и отложиха сватбата. В крайна сметка се възстанови, но дори след това Аспен протакаше повече от необходимото. Навярно от страх, че Луси ще размисли, вината за което беше изцяло моя. Толкова добре си пасваха, че нямаше никаква причина за съмнения. А когато най-сетне се врекоха във вечна вярност, се радвах колкото на собствената си сватба.
Максън въздъхна.
– Трудно е да се каже. Самият брак не ми тежеше толкова, колкото задълженията ни. За нея беше голяма крачка да встъпи в ролята на кралица, при положение че още не беше свикнала дори с това да бъде принцеса.
– Карахте ли се?
– Шегуваш ли се? В това ни бива най-много! – двамата с Аспен се посмяха заедно. Може би трябваше да се засегна, но беше самата истина – биваше ни в споровете. Но и тази фаза беше отшумяла.
– Не знам защо се впрягам толкова – продължи със сериозен тон Аспен. – Все пак дълго време искахме да се оженим. Защо ни тежи сега?
– Заради званието – каза Максън и отпи глътка шампанско. – Страшничко е да си съпруг. Като че ли имаме повече за губене. Да ти призная, „съпруг“ ми звучи по-плашещо от „крал“.