Значи, баща ѝ тичаше. Но накъде?
Кръвта ѝ се смрази. Господи… Ужас! Хатидже закри уста с длан. Как така не се сети по-рано! Ума ѝ прорязаха думите, които от дете я човъркаха, които не можеха да се поберат нито в душата ѝ, нито в мозъка ѝ, нито в съвестта ѝ и които я изгаряха отвътре.
„Ред и стабилност на трона!“
Това бе нощта на убийството. Тази нощ някои щяха да умрат.
Ужасена, Хатидже закри лицето си с ръце. Зарови глава във възглавницата, да не чува крясъците и писъците.
Сякаш чуваше гласа на майка Хафза: „Не забравяй, дъще! Който тича из двореца, отива да взема или трона, или нечия душа!“
Баща ѝ. Новият властелин на Османската империя. Внукът на Мехмед Завоевателя! Тичаше султан Селим, за когото дядо ѝ казваше, че е „вироглав и решителен“. Беше превзел трона. Значи, дошъл бе редът да вземе човешки души!
До слуха ѝ стигна друг писък:
— Не ме убивай, чичо!
Хатидже веднага позна гласа. Това беше Емирхан, най-малкият син на чичо ѝ. Малкият Емирхан, който ѝ направи венец от маргаритки и със собствените си ръчички го постави на главата ѝ в деня, когато пристигна в Бурса.
Полудяла от гняв, се втурна към вратата. Сама не усети как отвори тежките ѝ крила. Сега тичаше и тя.
— Недейте! Не го докосвайте! Татко! Той е още дете! Дете… Мъничко момченце!..
Видя да идват насреща ѝ цяла група жени.
— Недейте, принцесо!
— В стаята си! Бързо! Бързо! Никой не бива да ви вижда така!
— Баща ми ли? — изкрещя тя. — Баща ми ли да не види? Мене ли?
Когато чу вика на Емирхан „Чичо!“, Хатидже вече не беше на себе си. Изтръгна се от ръцете на жените, започна да дере с нокти и да скубе косите на всяко изпречило се пред очите ѝ лице, само и само да спаси братовчедчето си.
— Не ме убивай, чичо! Не убивай Емирхан. Ще ти бъда верен като куче, чичо! Ще поднеса целия си живот в дар на султаната. Кълна се в Аллах, ще го посветя! Ще го посветя…
Хатидже не чу нищо повече. Докато се свличаше, видя Джевахир. Плачеше.
II
В ушите ѝ бучаха неразбираеми гласове. Отникъде не проникваше светлина. Сред облаците покрай нея плуваха черни силуети. Навеждаха се, изправяха се. Единият се биеше по коленете. Друг стоеше с вдигнати нагоре ръце. Като че ли четеше молитва.
„Дали съм умряла?“
Бяха мислите ѝ. Явно риданията, биенето по коленете, молитвите бяха за нея. „Умряла съм!“ — реши този път.
„Глупачка!“
„Това пък защо?“ — възрази си сама.
„Защо ли? Че и питаш на всичко отгоре, а? Ами че ти умря много отдавна, Хатидже! Много отдавна си мъртва!“
— Кой си ти? — стори ѝ се, че вика. — Как се осмеляваш да говориш така с мен?
Трябваше да се огледа наоколо. Нямаше никакви хора. И да имаше, очите ѝ не ги виждаха. Защото тъмнината поглъщаше всичко. И тя се премяташе в тази бездънна чернилка. Дали пък не летеше? Не можа да разбере кое от двете беше. Душата ѝ трябваше да открие рая сред този мрак. Или ада. А силуетите сигурно бяха нейните наложнички, които лееха подире ѝ сълзи.
„Ами онова?“
„Онова ли? Дето лежи на земята?“
Въпреки тъмнината, усети, че го вижда. „Аз! Неподвижно проснатата на пода жена в сиви одежди е моето, оставено на този свят тяло.“
Тогава… наистина беше умряла! В главата ѝ отново на вълни, на вълни се извиси гласът, за който не можеше да се сети на кого принадлежи:
„Ти много отдавна умря, Хатидже! Отдавна си мъртва!“
„Вярно — рече си наум. — Отдавна умрях. Умрях през онази нощ, когато ми казаха: „Валиде султан ви вика. Веднага трябва да отидете!“.
Колко ли години бяха минали… Не можа да ги пресметне. Три ли, пет ли, десет ли? Или бяха изтекли хиляда години, откакто на бегом беше отишла в покоите на майка си?
Отново чу топуркането на малките си крака по застлания от край до край в коридора килим. Беше се спряла запъхтяна пред вратата, една наложница беше обявила навътре:
— Майко султан, принцеса Хатидже!
— Да влезе, да влезе!
Връхлетяла беше като вихър през открехнатата от наложницата врата.
— Майко Хафза! — се беше втурнала в краката на майка си, седнала по турски на дивана.
Не беше забелязала веднага побледнялото лице на майка си.
— Имала си да ми казваш нещо. Поръчала си веднага да дойда. И ето, пристигнах на бегом.
Едва сега Хатидже забеляза изписаната по лицето на Хафза султан мъка. Когато започна да я гали по главата, уплашено успя да пророни едва-едва: