— Валиде? Нещо лошо ли се е случило?
— Неее, мое красиво момиче! Не се плаши! Не е нещо лошо! — проясни се малко лицето на майка ѝ. — Че какво лошо може да ни се случи?
Толкова много неща можеха да се случат!
Например, когато от столицата в Трабзон пристигна куриер, майка ѝ повехна като роза.
— Новините от двореца никак не са утешителни! — каза ѝ Хафза султан.
Особено ако баща ѝ я вика в столицата.
Когато заповедта на господаря стигна в Трабзон, коленете на майка ѝ се подкосиха. „Много се затъжихме за сина ни Селим хан — гласеше тя — Бързо да дойде при нас. Тъкмо имаме да решим един въпрос, ще обсъдим и него!“
— Въпрос се решава само с пречупен врат, да не дава Аллах!
Или току някой от приближените на падишаха в столицата тайно изпращаше новина:
„Господарят извика Ахмед!“
„Коркут е пристигнал тайно тук!“
Хатидже знаеше, че Хафза султан се боеше до смърт от тези две имена.
И двамата бяха доведени братя на Хатидже: принц Ахмед — от жената на Селим Бюлбюл хатун, а Коркут — от Нигяр ханъм. И двамата мечтаеха за трона. В онези дни тя чу за пръв път израза „Ред и стабилност на трона“. Денят, в който попита: „Какво лошо има, ако някой от чичовците ми се качи на престола?“. Беше едва петгодишна.
Дори в момент, когато не можеше да възприема нищо друго, освен онова буботене, ѝ се стори, че чува заекващия от страх шепот на Хафза султан. Значи майчиният глас се беше врязал така дълбоко в нейната душа, която търсеше рая, че дори и след смъртта си го чуваше с цялото си същество.
— Проклети да са заради този „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!
— „Ред и стаб…“ Какво значи това?
— Смърт!
Потресе се, като ѝ се обясни, че ако един от чичовците ѝ се качи на престола, това за баща ѝ е равносилно на смърт.
— Валиде, ами ако татко седне на трона?
Отговори ѝ само с поглед, но Хатидже я разбра.
— Щом е така, само татко трябва да седне на дядовия трон, и никой друг!
Не след дълго разбра, че изразът „Ред и стабилност на трона“ е равносилен на смърт не само за баща ѝ, но и за останалите. Всички бяха застрашени. Баща ѝ, майка ѝ, тя, батко ѝ Сюлейман. Ако някой от чичовците седнеше на трона, „Ред и стабилност“ можеше да потропа на всички врати. Който станеше падишах, той щеше да решава кой да умре, кой да живее.
Затова се плашеше от всеки пристигнал от двореца конник, от всеки пощенски гълъб, кацнал в гълъбарника. По същата причина кажеше ли се „Вести“, нея я обземаше такава паника, както през онази нощ.
— Тогава — беше взела през онази нощ дланите на майка си в своите ръце — да чуем добрата вест, която ще ни съобщи нашата валиде.
Ръцете на Хафза султан трепереха.
Хатидже усети, че се мъчи да изскочи от тази чернилка, в която пропадна. Учуди се, че не успя. Каза си: „Значи така ставало, като умреш. Преживяваш отново всичко, което е останало в миналото“.
Това беше и добро, и лошо. Ако имаше да си припомняш щастливо минало, чудесно. Сигурно дори и след смъртта щеше да ти гали душата със същите неща. Ами когато миналото преливаше от нещастия, както при мен? Идеше ѝ да се разбунтува — не е ли несправедливо дори и след смъртта си да носиш на гръб нещастията, с които съдбата те е натоварила приживе? Но тя знаеше, че няма смисъл. Хатидже си спомняше всяка минута, всяка секунда, всяка дума.
— Ела, принцесо моя! Седни при нас!
Диванът на майка ѝ се струваше на Хатидже изумителен. Беше разположен пред прозореца, откъдето се виждаше и гората, и морето. Висок и мек. Вярно, накъдето и да се погледнеше от двореца в Трабзон, можеше да се види морето, но за нея беше истинско откритие, че когато вдишваше уханието на майка си и в същото време съзерцаваше как набъбващите върху сините води бели талази от пяна препускат към брега, се чувстваше някак си много по-защитена.
— Моята красива принцеса е станала вече голямо момиче!
Красивата съпруга на санджакбея, Хафза султан, го беше изрекла тогава пред наложниците агресивно, сурово, но те го бяха възприели като чиста монета и кимаха с глави в знак на съгласие.
— Голямо момиче ли казахте, валиде?
— Да.
Майка ѝ я погали по косата. Ето този миг не се издържаше. Не беше позволено жените — особено царедворките — да глезят с ласки така дълго децата си. Затова Хатидже изживяваше докосването на майчината ръка като нещо толкова изключително, че ѝ се искаше никога да не свършва. Ако знаеше, че няма да ѝ каже: „Недей, принцесо моя, момичето ми! Не е позволено!“, щеше да грабне ръката ѝ и насила да я накара да я гали по главата.