Това беше една от нормите на двореца. Обичай, но не го показвай! Живей си с обичта! А имаше и нещо, на което не я бяха обучили, но тя си го откри сама. Животът ѝ се подреждаше с „позволено“-то. Правеше само което е позволено, дори и през ум не ѝ минаваше онова, което не беше позволено.
„Въобще не съм! — измърмори на себе си, докато се молеше майка ѝ още да я гали така. — Не съм навършила дори и девет години! Аз съм една малка принцеса!“
Никак не искаше да става голямо момиче.
И никога не го беше искала.
Имаше си игри, на които искаше да си играе.
Големите момичета не можеха да излизат в градината, когато пожелаят, не можеха да влизат там, където имаше мъже. А половината живот на Хатидже, доколкото беше „позволено“, минаваше в градината. Най-близкият ѝ приятел беше Али. Али — конегледачът на Карбейяз[3]. Пак той научи Хатидже да язди на кон. Али водеше за юлара Карбейяз, когато принцесата дефилира за пръв път пред баща си, възседнала своя кон.
Не беше сигурна дали баща ѝ я беше видял. Веждите му бяха така гъсти и свъсени, че човек не можеше да разбере накъде гледа. Но все пак стоеше гордо изправена върху коня. Стоеше така, както трябваше да стои дъщерята на принц Селим хан.
Не знаеше да се радва ли, да се натъжава ли, че става голямо момиче.
— Добре… — усмихна се майка ѝ.
Божичко, какъв необикновен ден! Меката ѝ красива ръка все още се ровеше из косата ѝ.
— Какво правят големите момичета, знаеш ли?
Разбира се, че знаеше.
— Бродират.
— Друго, друго?
— Плетат дантели.
— И още?
Дали имаше и още нещо?
— И… къпят се сами в банята.
И Хафза султан, и наложниците прихнаха от смях.
Чернотата, в която се премяташе, не ѝ попречи да изживее от все душа и сърце онзи миг на щастие. Тогава тя още нямаше представа колко близо са едни до други щастието и мъката, животът и смъртта.
— Големите момичета…
Майка ѝ я спря за пръв път точно в този момент. Погледна към наложниците си така, като че ли току-що ги е забелязала.
— Можете да се оттеглите!
„О, Аллах! Ръката ѝ е още в косата ми!“ Хатидже се притисна още по-силно към нея. Вдиша уханието ѝ. И реши. Щом момичетата си излязат, ще прегърне майка си с две ръце през врата.
Най-сетне всички се изнизаха. Майката и дъщерята вече бяха насаме. За миг Хатидже се поколеба, но изпълни решението си.
— Валиде…
— Хатидже? Принцесо моя.
Колко нежна, колко красива беше майка ѝ! А гласът ѝ — колко гальовен и трогателен!
— Скъпа моя!
Усети, че гласът на майка ѝ потрепва. Плачеше ли? Тревожно надигна глава и я погледна право в очите. Не, не плачеше. За миг постояха така, очи в очи. Моментално улови мъката в очите ѝ. Хафза султан не ѝ позволи повече от това. Отбягна погледите ѝ. Отскубна се от прегръдката ѝ и се изправи.
— Големите момичета — промълви тихо — правят още едно нещо.
— Не знам какво друго… И какво правят?
Очакваше закачливото чуруликане в тона да заличи мъката по лицето на майка ѝ, но не се получи. Хафза султан се обърна с гръб към нея и пристъпи една-две крачки.
— Омъжват се!
Омъжват ли се?! Може ли майка да говори така на дъщеря си? Това беше пълна противоположност на всичко, на което я бяха учили. Но се зарадва. Значи беше пораснала дотолкова, че да може да ѝ се говорят такива неща. Баща ѝ искаше да препуска на галоп с коня си, майка ѝ говореше за омъжване.
— Ъхъ, ъхъ… — измънка. — Знам.
Настъпи мълчание. Такова мълчание, от което на Хатидже ѝ се стори, че ще може да познае какво си мисли майка ѝ.
— Баща ви… — рязко се обърна Хафза султан с безкрайно сериозна физиономия. — Селим хан… — продължи да говори на пресекулки — е решил нещо, момичето ми.
Без да знае защо, Хатидже се уплаши. Не попита какво е решението на баща ѝ.
Хафза султан отрони дълбока въздишка.
— Селим хан взе решение да те омъжи, Хатидже.
В първия момент помисли, че погрешно е чула.
— Какво?
Същият вик беше надала и Хафза султан, когато съпругът ѝ съобщи: „Ще омъжа Хатидже, Хафза!“
— Какво!? Но тя е още дете!
— Да ме омъжи ли?
Тонът на Хатидже я издаваше, че не може да повярва. Но лицето на Хафза султан беше неподвижно като стена, а погледът ѝ — мрачен като морето, което се виждаше през прозореца. И тогава съзнанието ѝ го проумя. Правилно беше чула.
— Но аз съм още малка, валиде!
Да я омъжат ли? За кого?
Хатидже знаеше, че някой ден и тя като всички момичета ще се омъжи. Дори отсега си знаеше за кого. За конегледача Али!