Единствен той щеше да бъде мъжът, който ще я вземе. Нямаше друг с такова засмяно лице. У него всичко беше неповторимо — и погледите, и гласът, всичко. Отвътре ѝ идеше да каже: „Изпълнено с любов“, но се боеше да не се заблуждава. Откъде можеше да знае какво представлява любовта? Още не я беше вкусила. Но в Али имаше нещо странно, то я привличаше. Нито веднъж не ѝ беше крещял. Когато допуснеше грешка, той нито веднъж не процеди през зъби „Хатидже…“, с провлачване на „е“-то накрая. Засмееше ли се, цялото му лице грейваше. Колко нощи свенливо се беше питала: „Да не съм се влюбила в Али?. Предполагаше, че любовта, за която ѝ разказваха в приказките си нейните дадъ, сигурно представлява нещо такова.
Да не би, да не би… Стъписването ѝ за миг премина в радостен трепет. Да не би баща ѝ — който всичко знаеше, виждаше, чуваше, усещаше — да е забелязал, че Хатидже се е влюбила в Али? Дали не е казал на майка ѝ: „Щом моята дъщеря, принцесата, го е обикнала, реших да я дам на Али?“.
Хафза султан я побутна лекичко настрани и тръгна обратно към дивана си, но Хатидже се спусна и застана пред нея.
— Кой е, валиде?
Този път майката не се опита да се изтръгне от ръцете на дъщерята, обвити около талията ѝ. Нерешително вдигна ръце. Хатидже усети как една ръка кацна като гълъб върху главата ѝ.
— На кого ме дава татко?
— Не знам.
— Валиде.
Баща ѝ казва, че иска да я даде за съпруга на някого, а майка ѝ не знае кой е той?
— Кълна се в Аллах, Хатидже, не знам!
Долови, че спазъм сви гърлото на майка ѝ.
„Прекрасно знае кой е, но не ти го казва! — обади се разгневен вътрешният ѝ глас.
„Али е, Али!“ — тупкаше сърцето ѝ.
„Глупачка! — каза този път гласът. — Как може да си толкова глупава! Откъде накъде великият санджакбей на Трабзон ще дава дъщеря си на конегледача Али!?“
Ако не я даде, и тя нямаше да се омъжи. Толкоз.
Баща ѝ бил решил, и тя го е решила!
— Ами ако аз не искам?
Хатидже видя как по лицето на майка ѝ пробягаха един след друг всичките цветове на дъгата.
— Той, дъще, не пита искаш ли или не.
— Но… но… Как е възможно, без аз да го искам?
Хафза султан направо се срина на дивана.
— Такива като нас, дъще — промълви, — много пъти правят неща, които не искат. Как мислиш, баща ти прави само каквото поиска ли? Ами аз? Нямаше ли да е по-добре да умра, вместо да ти съобщавам тази вест? Но ти я съобщих. Защото бях длъжна. „Държавата очаква от нас да правим не каквото искаме ние, а каквото иска тя! Така е устроен светът.
— Но аз съм още много малка!
— Баща ти смята, че си пораснала колкото трябва. Взел е дори документ от ходжите, че ти се разрешава по закон. Казали, че е допустимо. А и…
— Какво „А и…“, валиде? Има още нещо, което не можа да ми кажеш ли?
Собственият ѝ глас също започна да пресеква. Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Но я бяха обучили да не плаче. Робите плачеха. Принцесите не плачат, пред никого не трябваше да издават своята безпомощност. Това беше „позволено“-то. „Проклето „позволено“!“, си каза, но така и не успя да сдържи сълзите си.
— Трябва да се омъжиш за човека, когото баща ти е намерил, за да си разчисти пътя към трона.
— Иначе…
— Иначе… — нерешително продължи майка ѝ. Сега лицето ѝ съвсем пожълтя. — Човекът, който ще ти бъде съпруг, ще премине на страната на Ахмед или Коркут. Ще разчисти пътя на единия от двамата. А за баща ти… — не успя да довърши. — Разбираш ли ме? Длъжна си.
Не, не разбираше.
— Откъде накъде ще съм длъжна?
— Заради „Ред и стабилност на трона“, Хатидже!
Не си спомняше да е виждала друг път майка си обзета от такава паника и такъв ужас.
— „Ред и ста…“… Какво означава това?
— Смърт.
— Смърт ли? Нищо не разбирам.
— Държавата е дълговечна. Затова се казва: „Държавата е вечна и безсмъртна“. Ако трябва, в името на държавата се жертва и живот. Баща, майка, син, дъщеря, дете, брат и какво ли не… „Ред и стабилност на трона“, дъще, означава, че ако се наложи, в името на държавата е позволено и да се убива, разрешава се.
Пак това „позволено“ се изпречи пред нея. И смъртта, и животът зависеха все от него. Хатидже постоя така за миг.
— Тоест, ако някой от чичовците ми стане падишах, ще заповяда да убият татко? Това ли ми казваш, валиде?
Майка ѝ не посмя да я погледне в очите. Само се опитваше с треперещи пръсти да пресушава стичащите се по бузите ѝ сълзи. Отначало кимна един-два пъти с глава. И вместо да каже „да“, прошепна: