— И не само него! И брат ти Сюлейман в Кефе. Даже и мен, и теб… Който се качи на трона, няма да остави след себе си нито един от рода на Селим — нито от кръвта му, нито от харема му…
И двете не намериха какво да кажат. Нито се спогледаха, нито издадоха някакъв звук. Тишината беше толкова тягостна, че Хатидже чу как бие сърцето на майка ѝ. Сигурно и майка ѝ чуваше нейното. Защото биеше като лудо, до пръсване.
Мракът нямаше край. А нали раят плуваше в светлина? Нали в рая пърхаха най-разнородни птички, нали идилията от пъстри цветя цареше в целия свят? Нали в рая ангелите и херувимите си чуруликаха весело? Какво търсеше в рая тази безкрайна тъмнина?
Неочаквано съзнанието ѝ закрещя: „Кой ти е казал, че това тук е раят?“ Тръпка пролази през цялото ѝ същество. Адът ли е? „Ако не съм в рая, значи трябва да съм в ада!“ — панически ѝ мина през ум. Всичките грехове се втурнаха в мозъка ѝ накуп. Непокорството. Отвращението и омразата към кандидат-съпруга ѝ. Представата ѝ, когато беше в неговите обятия, че я прегръща Али. Всичките. Как щеше да я приеме Аллах в рая, като имаше толкова много грехове.
Хатидже си помисли, че плаче. Струваше ѝ се, че по бузите ѝ капят сълзи.
Паниката ѝ се изпари така внезапно, както и дойде. Наум се попита: „Ако съм в ада, тогава къде са онези бездънни ями, които бълват огън и жупел? Ами дяволите?“ Защо не чуваше писъците на грешниците, които дяволите хвърляха в огньовете? Защо вместо с червено адът беше обвил душата ѝ в черен мрак?
„Аллах — отскочи зарадвана тя в чернилката, сред която се премяташе. — И в ада не съм.“ Хатидже усети как и ръцете, и краката ѝ започнаха да се размахват. Сякаш искаше да се хване някъде, да улови нещо. „Щом не съм в рая или в ада, къде съм?“ Изкрещя. Не си чу гласа, но беше сигурна, че попита на глас. Мислеше, че го е изкрещяла с все сила. „Къде съм, накъде пропадам?“
Сякаш някой вътре в главата ѝ се изкиска: „Къде ли си, Хатидже. Нито в рая, нито в ада. Нито си умряла, нито си жива. Ти си някъде между тях. От теб зависи на кое от тези места да отидеш. Да умреш или да живееш“.
„Тогава мога да се отърва от този мрак?“
„Стига да поискаш…“
На Хатидже ѝ се стори, че сред мрака вижда едно малко момиченце да се изправя до невероятно красива жена. Начаса позна майка си. И малкото момиченце. Това момиченце беше самата тя. Хатидже отпреди седем години. В черните ѝ очи пламтяха искри. Чу се да казва: „Щом е така, нека жертвата на този „Ред и стабилност на трона“ да не е баща ми Селим шах, нека жертвата да е Хатидже“.
Видя как сама се отказва да притеснява майка си, за да не я разплаква.
„Позволено“ ли е или не. В онази нощ плакаха и двете. Безутешно. Задавяха се от ридания.
И защо да не плачеха? Това беше нощта на нейната смърт.
— На кого ще ме даде, мамо?
Майка ѝ изтри първо своите сълзи, после нейните. Сега се опитваше да ѝ се усмихне.
— На Искендер паша.
— Що за човек е? Виждала ли съм го? Млад ли е, стар ли?
Сама не повярва, че попита през онази нощ майка си точно за това. Друг път сигурно би се изчервила като рак от срам. При положение, че не беше „позволено“, как успя да изрече тези въпроси?
Сигурно си беше помислила, че щом никой не изпитваше срам от това да дадат едно деветгодишно момиче на мъж, така не ще да е било срамно и да зададе своите въпроси.
После настъпи мрак. Пълен мрак.
Хатидже беше пропаднала в черен мрак, същия както в този миг.
Както в този миг.
Мрак, навсякъде!
Звуците преминаха в бучене, виденията изчезнаха. Пръв се загуби зад някаква разкапана стена образът на майка ѝ.
Имаше едно-единствено спасение. Да избяга от черния мрак. С все сила извика: „Светлина!“ По-точно, смяташе, че го е извикала. В желанието си да избяга от тъмното на светло тя се мяташе, блъскаше насам-натам.
Изведнъж забеляза, че тъмнината започва да избледнява.
Хатидже обърна глава наляво, надясно. „Не мога да повярвам!“ — възкликна наум. В сърцето ѝ сякаш изгряваше зора.
Сред звуците, които звънтяха и бучаха в главата ѝ, дочу гласове. Някой казваше:
— Слава богу! Идва на себе си!
Позна този глас.
Ресниците ѝ затрептяха и тя улови светлината. Напъна се да я задържи здраво. Боеше се, че ако си отвори очите, светлината ще изчезне. Лекичко ги отвори. Видя Джевахир.
— Върна се, върна се, върна се!.. — плесна с ръце зарадваното момиче.
Хатидже се попита: „Откъде ли?“
„От смъртта! — проскърца оня глас в главата ѝ. — От мрака!“
— Аллах ни върна принцесата! — чу добре познати гласове. Обърна се и видя наложниците да се прегръщат една с друга. Джевахир също захвърли настрана всякакви традиции, протоколи, правила, захвърли и „позволено“-то и с две ръце я прегърна през раменете.