— Обети му дадох от Корана, кочове му обещах… Слава богу, слава богу! Върнахте се!
Знаеше откъде се е върнала. От мрака. От смъртта.
„Добре, но къде се върнах?“ — попита се сама.
И в този миг си спомни всичко, което се случваше.
Бягащите потайни стъпки. Факлите в градината, мъжете с извадени саби. Писъкът на Емирхан:
— Чичо, не ме убивай! Роб ще ти бъда, верен като куче!
— Палачо, погубва ли се такава мъничка душица?
Виковете на принц Осман…
— А бре, убийци! А бре, Селимови песове! Дали са ми името Осман! Какво си мислите, че ще ви дам живота си, без да взема друг, така ли?
Викове. Ругатни.
Най-накрая Хатидже си спомни и громолящата като гръмотевица заповед на баща си:
— А бре не ви ли е срам! Изплашихте се от едно момче без мустаци ли! Накъде върви този „Ред и стабилност на трона“, щом седем мъже не могат да вземат една душа? Робите ни да си седят, а пък ние да вършим каквото трябва, така ли?
Хатидже се огледа уплашено наоколо.
— Шшшшшът! — накара наложниците си да замълчат.
Наостри слух навън. Нито звук. Над двореца в Бурса тегнеше мъртвешка тишина.
— Върнах се… — отрони въздишка към Джевахир. — От една мъртвешка нощ в друга мъртвешка нощ.
III
Ферахшад ханъм погледна към слугинята, която ѝ вееше над главата с ветрило. От сутринта размахваше това грамадно египетско ветрило с дълъг прът вместо дръжка, затова се размисли, че ръката ѝ направо трябва да е капнала от умора. По лицето на момичето блестяха стотици ситни капчици пот. Върху черната кожа те приличаха на малки черни перли.
— Стига толкова, Мюнире. Каквото и да правиш, няма полза, дъще.
Момичето ѝ отправи благодарствен поглед. Не чака втори път да ѝ се заповяда. Занесе ветрилото зад вратата и го изправи там.
Ферахшад свали тюла от главата си. Подметна с ръка нагоре буйната си черна коса.
— Тази година май няма да дойде есен.
— Така е — продума едва чуто Мюнире.
Не беше позволено слугините да разговарят с господарките си. Те се зачервяваха от яд: за каква се мислиш, че ми приказваш? Но Ферахшад ханъм не беше такава.
— Земята сякаш се е подпалила, господарке.
— Добре че закарахме работниците в шатрата, Мюнире!
Мюнире не очакваше, че може да я ядоса, ако ѝ отговори, но все пак отбягваше. Господарката ѝ беше великата Ферахшад ханъм. А тя — Карадут[4] Мюнире.
За проклетия, един работник ѝ лепна това прозвище. Оттогава я наричаха Карадут.
— Имате право, господарке — рече ѝ тя. — Бог да ви благослови! Иначе щяха да се изпържат под онези кирпичени стени.
— Бог да благослови всички, момичето ми! И те душа носят. Пази си добре душата, за да те пази и тя.
Мюнире не разбра нищо, но все пак се усмихна на господарката си.
Добра жена беше Ферахшад ханъм, макар че понякога се случваше и тя да се ядоса, да викне, да я накаже за недобре свършена работа.
По нейно нареждане се бяха омъжили толкова момичета. Куп робини беше освободила и им беше помогнала да се задомят. Сякаш между Ферахшад ханъм и тези, които работеха за нея, имаше негласно споразумение. Пред непознати не си позволяваха да обелят и дума за Ферахшад ханъм. Ако някой ги попиташе, отговаряха все по един и същ начин, като че ли се бяха наговорили: „Бог да я благослови! На тоя свят не се е раждала по-добра жена от нея! Дано Всевишният да я дари с безкрайно щастие!“
Никой из чаршията и по пазара вече не питаше: „Коя е, каква е?“ Не само в Маниса, а където и да е в цялата област, наречена Сарухан, нямаше човек, който да не познава Ферахшад ханъм и да не се моли за нейното здраве.
Наскоро беше навършила тридесет и четири, но все още беше свежа и красива като пъпка на цвете. По-красива и от момичетата, които наричаше „дъще моя“. Дългата ѝ черна коса се полюшваше чак до кръста. Погледнеше ли някого с пъстрите си очи, направо му разтапяше сърцето.
„Станаха девет години, откакто умря съпругът ѝ — казваха старците. — Беше славен бей. Скочеше ли да язди на коня си, с камшик в ръка обикаляше цялото поле от край до край, минаваше през лозята, през градините, отвсякъде.“
Тогава Ферахшад не ходела до лозята. Занимавала се с домакинството, а в такива жарки дни седяла на сянка край долапа[5]. „Но не щеш ли, Касъм бей си отиде от една отровна змия — разказваше надзирателят Халил ага. — Ха днес, ха утре, стана така, че тя трябваше да отговаря за всяка една работа. Ех, какви времена бяха! На другия ден след като положихме в земята Касъм бей, като изгря слънцето — що да видим!...“