Икономът пресъздаваше като легенда онова, което беше видял:
„…Върху коня на бея седеше жена! Сред руменеца на изгряващото утро тя яздеше толкова величествено, че всички възкликнахме: „Брех! Брех!“ Сплетената на две плитки коса беше увита около главата ѝ, отгоре имаше жълтеникав юрюшки шал. Все едно нашата господарка не само през този ден, ами откак се е родила, си е била юрючка и все на кон е яздила!“
Всеки ден Ферахшад препускала с коня. Обикаляла из полето, наглеждала лозята и градините, гребвала шепа пръст и проверявала по влагата дали е напоена, надзиравала овчарите дали овцете и камилите са се напасли добре. Не знаела що е умора, оплачел ли се някой: „Уморих се!“, тя не го поглеждала повече. Забележела ли, че някоя работа куца, викала: „Донесете ми оная мотика! Така ли се обръща пръстта! Ще я забиеш дълбоко до дръжката, ще я вдигнеш да се нагълта с въздух до насита. Аха, ето така, така!“
През първите дни, когато доведоха Мюнире в чифлика, тя виждаше господарката си само сутрините на закуска и вечерите. Преди лягане. Когато се разсъбличаше за къпане.
Чудеше се каква работа има тази толкова красива жена със земята, лозята, градините, овцете, козите. И душата ѝ никак ли не копнееше за мъж?
Сети се какъв поглед ѝ метна прислужницата, на която зададе този въпрос. „Мъж ли? — сряза я тя. — Че за какво да копнее? Моята господарка сама си е като мъж. Защо ѝ е притрябвал мъж?“
Тогава тези думи се сториха на Мюнире съвсем безсмислени. Но след време и тя отдаде право на онова момиче. Ферахшад ханъм беше по мъж и от мъжете. По-храбра, по-силна. По-сърцата. И при това не потъпкваше правата на никого, не позволяваше на никого да тормози другите.
— Погледнахте ли тази сутрин към Плачещата скала?
Мюнире нареждаше покривките, остави ги сгънати на едно и също място, потупа ги с ръка.
— Няма и една капчица, красива моя господарке. Откакто съм дошла тук, за пръв път виждам скалата да не плаче. Няма по нея никаква влага-млага.
— Няма. Погледни какъв пек е. Пръстта е изсъхнала през седем земи надолу!
— Казват, че ако Плачещата скала не плаче, и есента не идвала, и зимата!
Ферахшад се разсмя.
— Виж я ти моята Черничка! Станала саруханлийка и какви само приказки научила!
— Чух кака Емине да го разправя.
От смут гласът ѝ прозвуча така немощно, че и сама едва се чуваше.
— Я да видим какво друго казва Емине?
— Страхува се.
— Страхува ли се? От какво? Случило ли се е нещо?
— Неее! — реагира моментално Мюнире.
„По-добре да се беше схванало ченето ми! — измърмори си наум. — Седнала съм да клюкарствам пред господарката!“
— Ами… че може долапът да пресъхне… Че може конят да върти, да върти, а вода да не изкара.
И Ферахшад се страхуваше от това, но Ибрахим все ѝ казваше:
— Не се притеснявайте! Аз ще намеря изход!
Ако го знаеше какъв е, и тя щеше да намери изхода, но ето на, не го знаеше.
— От шестнадесет години съм тук, не съм виждала долапът да пресъхва. Хайде, не си втълпявайте такива лоши работи! Нищичко няма да стане… Аллах бди над нас! Мислете си за хубави работи, че да е на хубаво!
Ясно, това бяха само леко утешителни думи. Ако горещината продължаваше все така, новите калеми, които засадиха, щяха да прегорят и да загинат.
— Виждала ли си Ибрахим?
Мюнире моментално цяла затрептя. Ибрахим ли? Защо ли изчезваше пред очите ѝ, а не застанеше пред Мюнире, та да се любува с часове на прекрасното му лице? На къдравата му черна коса, на извитите му като стрели вежди? На черните му като касис премрежени очи? На снажния му ръст?
— Рано сутринта излезе. Оттогава не съм го виждала.
— Сам ли беше?
— С Халил ага и няколко работници, господарке. Ако искате, веднага ще изпратя да му кажат да си дойде.
А в себе си Мюнире допълни: „Моля ти се, дано аз да отида, сама ще го намеря!“.
Ферахшад стана от мястото си. Пак подхвърли ей така нагоре косата си.
— Няма нужда, момичето ми! Аз май знам къде са. Ще отида да ги намеря. Ти кажи на коняря да ми впрегне коня. Предупреди и в кухнята — довечера ще вечерям при долапа. Да приготвят храна като за там. В този пек не се яде на друго място. Като си свършиш работата, ела и ти!
Слезе от коня, завърза го. Тръгна през царевицата, избуяла колкото човешки ръст. Жълто-кафявите реси на мамулите висяха измежду обвивките като дълги бради. „Тази седмица трябва да се оберат“ — каза си Ферахшад.