По гърдите на Ибрахим нямаше и косъмче. „Касъм не беше такъв!“ — ѝ мина през ума. Пред очите ѝ за миг се появиха и изчезнаха обраслите с гъсти косми гърди на съпруга ѝ. Никога не можа да свикне с тях.
В горния си край загорелите тъмнокафяви гърди на Ибрахим бяха почти почернели и толкова примамливи. Ферахшад начаса изпита неистовото желание да се докосне в тях. Обзе я ужас. Закри уста с длани.
Беше дълбоко убедена, че е изхвърлила от живота си това усещане. Заличи го, отърси съзнанието и сърцето си от него в нощта след смъртта на Касъм. Заедно със себе си съпругът ѝ беше изтръгнал и погребал в земята и нейното усещане на жена. Нали трябваше да стане точно така. Отначало не се и сещаше за докосването и силата на мъжа, но накрая не позволи на страстите да избухнат, потъпка и напиращите отвътре трепети на похотта. Така ѝ беше много по-добре. Чувстваше се независима. От години нямаше вече задължението да задоволява мъжката похот и да се мъчи да извлече за себе си трошички удоволствие — ако можеше да ги извлече, разбира се.
Но сега? Сега? Какво се пробуждаше в нея, какво я караше да изтръпна? Да се зазяпва така по един роб…
Ибрахим беше за нея едно честно, почтително момче, прилягаше му всякаква работа. Чисто и просто Ферахшад беше впечатлена от трудолюбието и способностите му, и толкоз. Той беше роб, Ферахшад — неговата господарка. Момчето си имаше и един музикален инструмент. Наричаше го цигулка. Стиснеше ли го под брадата си, дръпнеше ли лъка по струните му, Ферахшад се пренасяше в един друг свят. Заслушаше ли се в него, тя сякаш разперваше крила и политаше от звезда към звезда.
Ето това беше Ибрахим. Трудолюбив, талантлив и музикант. „И роб да е, трябва добре да се развие“ — така си мислеше Ферахшад. Правеше си сметка, че колкото повече се развиеха способностите му, толкова по-полезен щеше да ѝ бъде занапред. „Халил ага остаря. По-нататък Ибрахим би могъл да го замести.“
Погрижи се да наеме куп учители, за да го образоват. Денем той тичаше към лозята и градините, вечер сядаше на урок от един учител при друг. Но нито веднъж не чу от устата на това момче някакво оплакване.
Значи, докато се случваше всичко това, тя беше пропуснала да забележи, че са се изнизали години и Ибрахим е станал мъж.
„Виж му мускулите!“
Боже господи! В съзнанието ѝ нахлуха и зашушнаха желания, тя цяла изтръпна. Ибрахим беше висок, едър и жилав. Опънеше ли поводите на магарето, Ферахшад можеше да види как се очертава целият му гръден кош, мускулите, дори ребрата.
Замисли се: „На колко ли години е?“
Когато го купуваха, казаха, че е на десет. Тогава сега трябваше да е на около седемнадесет.
— Ела бе, щуро момче! Няма да излезе никаква вода. Не изтрепвай и себе си, и катъра!
Ферахшад се опомни от гласа на надзирателя. Щеше да стане за срам и смях, ако забележеха, че ги наблюдава тайно. Моментално трябваше да си тръгне. Но не можа да откъсне очи от Ибрахим.
— Не, ага! Тази работа днес ще приключи. Жив-умрял, ще ѝ се види краят. Няма спиране, докато тази бургия не стигне до водата. Ако трябва, катърът ще върти и през нощта, пък после да мре. Аз му забраних да умира, преди да открием водата.
Работниците и Халил се разсмяха.
— Забранил бил! Който го чуе, ще си помисли, че говори падишах, а не някакъв си роб.
— Че какво!? — изправи се Ибрахим, без да отпусне юздите върху гърба на катъра, та да си почине и той. — Ако трябва, и такъв ще стана!
— Ами да! Робът султан! Султан Ибрахим! — подметна надзирателят.
Даже и самият Ибрахим се разсмя на тази закачка.
Ферахшад внезапно се разтревожи. Сети се: беше казала на Мюнире, че ще вечеря тук. Всеки момент слугите щяха да започнат да идват, за да приготвят трапезата. Само като си представи как ще я заварят скрита сред храсталаците да наблюдава един полугол мъж, пламна от срам, бузите ѝ почервеняха като жар.
Тихомълком излезе от надвисналия чардак. Върна се по пътеката през царевицата до пътя, по който дойде преди малко, като непрестанно мълвеше молитви дано да не я видят. Изчака дишането ѝ да се успокои. Беше вече надалеч, но полуголото тяло на Ибрахим още стоеше пред очите ѝ.
Робът дете беше станал робът мъж!
IV
Изминаха два дълги месеца от Нощта на смъртта. Нещастията обаче нямаха край. Момичетата донесоха на Хатидже много лоши новини.
Законът за „Ред и стабилност“ отнесъл и принц Коркут!