Никой не смееше да се тюхка и вайка за чичо ѝ и за убитите му деца. Хатидже почувства, че вътре в нея нещо гори. И в същото време въздъхна дълбоко, взе да се утешава: „Чичо ми стана жертва на този „Ред и стабилност“, а не баща ми. Какво да се прави? Съдба! Дай боже да му е отредено място в рая!“
Страхът беше надвиснал над всички като черна нощ.
„Да видим какво ще се случи“ — беше прошепнало едно от момичетата на това до него. Уж не искаха тя да ги чуе, но знаеха, че Хатидже султан долавя всяка казана дума. И без това искаха да ги чуе.
— Как „какво ще се случи“, момичета? Още ли има да се случва? Ето, удушили са човека!
Вероятно, за да се изтъкне колко добре е осведомена, отсамната подхвърли:
— Има, има! Още не се знае каква ще е съдбата на принц Ахмед!
— И неговият край ще е същият! Вижте какъв грях. Господарят не пожали дори и принц Коркут, който така му се молеше: „Прояви милост към живота на брат си, за да го пожертва в служба по твоя път.“ Та ще се смили над по-големия си брат Ахмед ли?
— Никаква милост! Никаква милост! И той е убиец! Когато техният преселил се в рая баща остави трона на нашия господар, Ахмед развя знамето на бунта: „След като нашият баща не остави по право на нас трона, както ни се полага като на най-голям син, а малкият ни брат заграби властта, вместо да каже: „Батко ми има право!“, ние пък ще го нападнем и ще си вземем това, което ни се полага!“.
— Ох, ох, ох! Направо кажи, че пак ще се лее кръв.
— Не сте го чули от мен! Казват, че Ахмед имал многобройна войска! — пошепна някой. Току-виж победил господаря…
Друг шепот го прекъсна:
— Шшт! Замълчи, момиче! Ще ни чуе Хатидже султан! И без това е болна, горкичката!
Хатидже помисли, че нещо вътре в нея се разкъса. Не знаеше за кое от всичкото, което чу, я болеше повече. За предстоящата наскоро схватка между баща ѝ и чичо ѝ за трона ли, за това, че ако чичо ѝ Ахмед постигнеше победа, щеше да убие баща ѝ, брат ѝ Сюлейман, а може би и нея, или че я съжаляват „И без това е болна, горкичката“?
— Човекът е изпратил двамата си синове при Сафеви шах, така казват.
— Кой?
— Абе виж я тая! Ти не ни ли чуваш? Принц Ахмед, естествено. Ахмед е изпратил синовете си при шаха на враговете ни.
— Че кой е този Сафеви шах?
— Ах, тази Джевахир, да полудее човек от нея! Кой бил Сафеви шах!? Човекът е кръвният враг на Османската династия! Възникне ли разправия или борба за власт, веднага се възползва от случая, за да смачка Османско. Ясно е като бял ден, че принц Ахмед е поискал помощ от него тъкмо защото знае това. И за хора, и за оръжие, и за пари… За да се наложи над Селим хан.
— Аййй! Вярно ли е, Емине? Виж ти, нямах си и представа за това.
„Лъжкиня! — възмути се Хатидже наум. — Нямала си била и представа. Има, и още как! Какво ли не е дочула в този дворец, та няма да се научи за кървища, убийства, предателства, интриги?“
— Еее, какво е казал падишахът, като разбрал какво е направил батко му?
— Какво да каже! „Тук сме, нека дойде да си получи заслуженото! Ако не успее, ние ще си вземем каквото има да вземаме. Животът му!“ Нещо такова ще да е казал господарят.
— Господи боже мой! По-добре да не ставаха тези неща. Как може така — да си окървави ножа със своя батко!? Селим хан има голямо сърце. Поне да се смили над по-големия си брат!
— Това е то „Ред и стабилност“, момиче! Няма молби, няма прошка! Толкова е жестоко… Ще се смилиш над някого, а утре дали точно той няма да посегне на твоя живот?
„Права е! — начаса си рече Хатидже. Търсеше да си намери някакво оправдание, само и само да потисне изживения ужас и чувството за вина. „Ще се смилиш над някого, а утре дали точно той няма да посегне на твоя живот?“
„Емирхан ли? Емирхан ли щеше да посегне на нейния живот?
Усети с всяка фибра на тялото си бунта на съвестта: „Значи това седемгодишно момченце щеше да посегне на живота на великия Селим хан?“.
Ах, Емирхан, Емирхан, ти — жертвен агнец, Емирхан!
Хатидже усети, че ѝ се завива свят. В мозъка ѝ отново изригна усещането, че припада. Обзе я паника. Тази напаст се загнезди в нея в деня на сватбата ѝ с Искендер паша. Изплашеше ли се, страдаше ли за нещо — припадаше. Един от ходжите, на когото разказаха за тази нейна болест, завъртя глава на две страни и се произнесе:
— Не ѝ давайте да спи на тъмно! Дяволът обича мрака. Застава на пусия в тъмнината и дебне тленните твари, за които си е поставил целта да им открадне душата. Само да не завлече човека в тъмнината! Който е със слаба вяра, повече няма да излезе, уверявам ви.
И тя излизаше трудно. Преживя нещо повече от обикновен припадък. Имаше чувството, че се е премятала в мрака часове, дни, дори години. След всеки припадък беше като пребита, все едно се завръщаше от много далечни пътувания.