Армано моментално усещаше кога Александър е уплашен. Нямаше представа татко му по какво го разбираше — дали по думкането на сърцето или по това, че се вкопчваше с всички сили в борда на лодката.
Един ден му каза:
— Я ме погледни! Погледни ме право в очите, Александър! Не се бой. Този свят не е за страхливците, синко. Дори и да си уплашен до смърт, не се издавай. Един ден всички ще умрем. И страхливците, и смелчаците. Само че има една разлика. Никой не помни страхливците. Потъват в забвение. А славата на героите остава да живее и след тяхната смърт. Ако Александър Велики беше страхливец, щеше ли да си чул неговото име? Ами Ханибал?
О, да! Разбира се, и Ханибал! Александър се беше възхитил още докато слушаше легендата за него в онзи рибарски заслон. Какъв герой, колко храбър и необикновен войн! В онази нощ, когато описваха как е прекосявал планините през снежните проходи, той така и не мигна. До сутринта Ханибал раздаваше наляво и надясно своите заповеди: „Напред! Рим ме очаква, за да падне на колене в краката ми! Проправете път за слоновете на Картаген!“.
Дни наред не можа да реши кое от двете имена да избере. Ханибал ли? Александър ли? Много му харесваше и легендата за Цезар, но кой знае защо дори не му хрумна да вземе неговото име. Най-вероятно защото е бил толкова заслепен, че да не види връхлитащото го предателство. Господи, какъв капан са устроили неговите най-близки хора! Особено вдигнатият кинжал на Брут!
Най-накрая се спря на Александър и го съобщи първо на брат си:
— Отсега нататък ще ме наричате Александър.
Сетне — на майка си. По свъсените ѝ вежди си пролича, че тя изобщо не одобрява това.
— Жюстиниен! — продума тя. — Имаш си кръщелно име! Не ти ли стига?
Не му стигаше.
Като чуха нареждането му: „Отсега нататък ще ме наричате Александър!“, всички се изсмяха. Даже и поп Никола.
Единствен баща му го погледна право в очите.
— Бъди като Александър сърцат, безстрашен и дързък! Само че гледай да не подчиняваш като него разума си на страстите! Трябва да знаеш кога да ги развихряш, кога да ги укротяваш!
Винаги се намираше по някой да намигне с око към околните, а друг да попита: „За бога, Армано, откъде ги изсмукваш тези приказки!“. На Александър му идеше да се нахвърли върху всеки, който си позволява да се присмива на баща му, и с малките си юмручета да удря, да удря, където му падне. Армано обаче ги подминаваше със смях:
— Рибари! Приказват си!
Такъв си беше баща му. От него Александър се научи да няма страх. По-точно — да не се издава, че го е страх! Александър Велики беше македонският герой на неговите мечти, а баща му — героят на неговия живот.
Тъкмо това беше причината да се държи така, сякаш не се бои от бурята, макар че тя се развихряше все повече и повече. Нямаше да наруши дадената пред бащата дума.
Следеше как баща му се бори с въжето, с което трябваше да върже платното, и редеше наум всичките молитви, които знаеше. Вятърът усукваше това въже, развяваше го във въздуха, стоварваше го върху мокрото тяло като удари с камшик. Най-сетне баща му успя, получи се. Като завърза платното за забитата в средата на лодката мачта и с последния възел, Армано едва-едва отрони: „По дяволите!“. Червените петна по ризата му показваха къде го е удряло и разкървавявало проклетото въже. По разранените му места се сипеше солена морска вода и само смръщеното лице подсказваше какви болки му причинява това.
— Аз се връщам!
Другите не реагираха. Още щом Армано обърна носа на лодката към брега, Александър забеляза, че две от лодките са поели в същата посока.
Рибарите от останалите лодки, които закъсняха да си съберат мрежите, се надпреварваха да крещят в паника.
Морето направо беше побесняло. Имаше чувството, че вълните се прегръщат с облаците. Това, изглежда, беше Второто пришествие, за което говореше майка му. Помисли си дали да попита баща си, но така и не му остана време.
— Не си отделяй погледа от отсреща, Александър! Намери ми една светлинка! Една светлинка, да се ориентирам!
Да, ето сега имаше задача, която изискваше да прояви смелост. Да не отделя очи от хоризонта и да намери една светлинка за баща си.
Вече не помнеше колко време се носеха ту върху вълните, забили глави в облаците, ту към бездънни бездни в стремглаво премятане. Но без съмнение — отдавна. Беше мокър, беше премръзнал, беше гладен и — дявол да го вземе! — макар и да не го показваше — уплашен.
Навсякъде — непрогледен мрак, навсякъде — вода. Още като се готвеха да се върнат, от облаците над главите им започна да се лее такъв дъжд, че в един момент Александър си помисли: „Да не би светът да се е обърнал с главата надолу. Колко още щеше да продължава все така?“.